Issuu

БОКЛУК Е ЧОВЕШКА ДУМА POLY-ФОНИЧНАТАФОТОГРАФИЯ

БЕЗПЛАТНО МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ

СЕПТЕМВРИ 2026

#159

(НЕ)СМЕТНИТЕ БОГАТСТВА НА ОТХВЪРЛЕНИТЕ ВЕЩИ

ВИ Ж! T EMA

Идеи за смет

А ВТО Р – СВ Е ТО СЛ А В ТО ДО Р ОВ

Какво оставяме след себе си и при кого отива? Какво е ценно, когато сме консуматори във време, в което истински притежаваме все по-малко? В броя, който държите, разглеждаме темата за боклука, за излишното, за намереното и припомненото. Понякога буквално, понякога съвсем абстрактно.

глобалното замърсяване с пластмаса в Югоизточна Азия, но с емпатия към хората, които живеят от и с този проблем. Работата едновременно с пространството, хората и оставеното от тях е в основата и на изкуството на гръцкия художник The Krank, също представен в този брой.

В новия брой Боряна Пандова пита кой притежава миналото, дава няколко примера как изхвърлени визуални артефакти могат да се превърнат в изкуство и се допитва до различни експерти по темата за намереното и преработеното (Йоаким Шмид, Жан-Мари Дона, Тихомир Стоянов и Радостин Седевчев).

Остава ли нещо в намереното и в отломките, което да ни обединява, да създава общо минало и контекст? “We’re the litter on the breeze, we’re the lovers on the streets”, както пеят Suede в един от емблематичните си сингли от 90-те – Trash. Наскоро се навършиха тридесет години от издаването на песента, замислена като аутсайдерски химн на групата и феновете ѝ.

Германският съвременен артист ХА Шулт разказва пред Йордан Тодоров защо вижда в боклука около нас изразно артистично средство, и то съвсем малко след като негова знакова скулптура в Кьолн е демонтирана. Шведският фотограф Олоф Ярлбро, който има богат опит с кървавата и бруталната страна на човешката природа покрай отразяването на конфликтни зони, се насочва към

В броя може да прочетете и повече за един от най-отличимите визуални артисти у нас – Невена Екимова, чиято работа с намерени текстилни отпадъци и обекти създава силно индивидуален почерк. “Днес ми хрумна, че би било забавно да построя дунапренен дворец”, казва тя на следващите страници. Последвайте героите на новия ни брой за още нетипични решения.

Poly-фоничната фотография на Олоф Ярлбро

А ВТО Р – СВ Е ТО СЛ А В ТО ДО РО В

ВИ Ж! Т ЕМА

Фотограф: Олоф Ярлбро, от серията Poly, Barangay La Huerta, в близост до Международно летище Манила, Филипините.

Олоф Ярлбро има богат опит с военни конфликти и опасни зони. Най-новият му проект го отвежда към различна история: замърсяването с пластмаса в Югоизточна Азия и хората, които живеят от събирането на отпадъците 3

Шведският фотограф Олоф Ярлбро често отива там, където други не биха искали да бъдат – и още по-малко да се върнат. В продължение на цяло десетилетие той документира гражданската война в Непал (1996–2006) и е от малкото чуждестранни фотографи на терен тогава. Отразява и войната в Сирия малко след започването ѝ. Тръгва по кървавите следи на политическите репресии във Филипините, след като през 2016 г. тогавашният президент Дуерте обявява радикални действия срещу наркотрафика – това прераства в петгодишен период на полицейско насилие срещу населението и неудобните за властта. Най-новата му серия изследва на пръв поглед по-малко опасна за живота му тема, но пък по-заплашителна за екологичното равновесие на Земята: някои от най-големите сметища в Югоизточна Азия и животът на хората, за които тези обекти са и работа, и дом.

Изложбата Poly е в момента в галерия “Синтезис” в София и предлага рядка възможност снимките на Олоф да се видят в голям размер – на бяла стена, извън отделни публикации и фотокниги. Според различни изследвания, между 8 и 11 милиона тона пластмаса се озовават в океаните и Олоф ни отвежда към местата, на които част от тези тонове са съвсем видими: сметища в Индонезия, Виетнам, Филипините и Индия. Първото място, на което снима, са Филипините – докато отразява сътресенията покрай режима на Дуерте през 2017 г. “Най-ранните снимки в серията са оттогава. В началото изглеждаше като начин да се разсея от всички убийства и тела, на които попадах.” Така Poly се превръща от страничен проект, който постепенно се оформя като нова глава в професионалния му път. Името идва от разговорното съкращение на полиетилен

Фотограф: Олоф Ярлбро, от серията Poly, сметище Ghazipur, Делхи, Индия. На съседната страница: Олоф Ярлбро, от серията Poly, Мумбай, Индия.

– най-разпространения и евтин вид пластмаса, който се използва за опаковки и капачки. “В повечето случаи нямаше големи проблеми с достъпа: в Индонезия ми забраниха да снимам едно огромно сметище, но тъй като то се беше разраснало така, че заливаше съседното село, просто отидох до него и влязох от другата страна. Спомням си, че в Индия, където прекарах три месеца, имаше много охрана и камери наоколо, все едно властите се пазят от това хората да не разберат колко е притеснителна ситуацията”, казва Олоф, роден през 1978 г. в Хелсингбори и започнал да пътува по-интензивно в Азия от 2002 г. насам, когато започва да отразява конфликтите в Непал.

Хората, за които боклукът е дом Въпреки че обемът на замърсяване е заплашителен сам по себе си, той поставя

фокус и към по-малко отразявана тема: хората, които живеят на и около боклука. Често те нямат друго препитание отвъд събирането, сортирането и рециклирането, а понякога стените от боклук са и реален дом за цели семейства. “В повечето случаи хората се радват животът им да бъде документиран, запаметен, така че в контакта с местни нямах особени премеждия. Понякога намирам местен, който да ми помага в ориентирането и разговорите. Предпочитам да не е човек, свързан с медии или организации, понякога сближаването с таксиметров шофьор може да доведе до невероятни открития”, казва Олоф, който в хода на проекта свежда летенето до абсолютен минимум и се придвижва изцяло по земя или море между съответните страни. Той обръща внимание и на пазарните парадокси, които съществуват около пътя на боклука. Когато сметище все пак се

В И Ж! T Т EMA ЕМА

закрие, хиляди остават без работа. “Те са част от огромна сива икономика, но от друга страна, те са изключително важни за “светлата” част от икономиката на големите градове. Те буквално щяха да са заринати от боклук, ако тези работници не го сортират.”

Нашият съсед, пластмасовото чудовище Според Олоф голяма част от ситуацията се дължи на повтарящи се човешки грешки и липса на реални мерки въпреки определени опити в тази посока. “Ако се замислим, пластмасата е велико изобретение, но във времето хората сме изградили от нея едно чудовище. По същия начин не съм против глобализацията сама по себе си или против вече съществуващите закони: въпросът е как ги прилагаме или не ги прилагаме.” Отбелязва как например Виетнам изкупува отпадъци от различни места, рециклира ги, изпраща материала към Китай, а оттам той се насочва под формата на нови продукти към Европа – така процесът на рециклиране е факт, но доставката на суровините сама по себе си утежнява проблема, защото води до отделяне на емисии. По данни на World Bank във Виетнам се употребяват около 938 милиона найлонови торби всяка седмица. Друг важен нюанс е, че въпреки влезлите в сила забрани за пластмаса за еднократно ползване, проблемът със замърсяването в Индия остава, тъй като разрастването на средната класа върви с повече потребителски навици и живот на бързи обороти. Дори определен слой от обществото да се е отделил от бедността, тя и замърсяването се надигат като заплашителна сянка от предградията. “Друг парадокс е, че огромна част от новодошлите в Манила от 1980-те насам идват от островите или от малки села, някои са се занимавали със земеделие. Животът в големия град ги кара да работят на места като сметищата, което само по себе си превръща пластмасата в своеобразно “градско фермерство”, оттам и се заражда и един нов слой на обществото.”

Според Олоф дискусията за зелени политики, ограничаване на подобни практики и активността на НПО сектора трябва да върви и с разрешаване на въпроса какво се случва с всички, за които сметищата са работа и дом. “Някои нямат друг житейски избор. А тъй като така те все пак си изкарват прехраната, няма и особена воля за промяна. Хора на всякаква възраст, от деца до възрастни, работят в този сектор. И всичко това, докато в Манила има и висок стандарт на живот, огромни небостъргачи. Контрастите в обществото, също както и в Индия, са огромни.” Снимките в изложбата често улавят тези социални разминавания. На терен работят хора на различна възраст, но в Калкута Олоф разбира, че работниците често не доживяват до 50 години заради постоянното излагане на токсични материали и замърсен въздух. Сметищата там пък са често опасно близо до жилищни сгради. Фотографът сам по себе си се превръща в подобно противоречие: “Всеки снимачен ден около бунището означаваше, че ще мириша ужасно, така че по пътя обратно гледах бързо да се върна в стаята на хотела, без никой облечен изискано да ме забележи.” Някои все пак не свикват с този фон: Олоф снима рибарите в Манила, които упорито ловят насред плуващата пластмаса. “Става се по ранни зори, в четири сутринта, а после ловиш на жежко слънце до 16 ч. през целия ден, на часове разстояние от брега. Първият път допуснах голяма грешка, не ползвах никаква защита и като се върнах на брега, изглеждах като сварен.” Във водата един от рибарите открива колие с изобразено сърце: верижката продава, а сърцето дава на приятелката си. Това че Poly е сега в София е свързване с корените на няколко нива. Когато не е на път, Олоф живее в България със семейството си. “Ако ангажиментът ми е бил свързан със снимането на насилие и жертви, обикновено няколко седмици обратно в България ми действат добре, за да мога да се адаптирам обратно към нормалния живот.”

Фотограф: Олоф Ярлбро, от серията Poly, Bantar Gebang, Джакарта, Индонезия.

Изложбата за първи път е представена в родния му Хелсингбори през миналата година. Куратор тогава и сега е Мартин Шибли, също от града. “Рядко курирам фотография, когато тя директно адресира точно определена тема, но в работата на Олоф има нещо отвъд начина, метода, тъй като приканва към разказ, който започва от местно ниво, но говори за глобален проблем”, казва

Шибли. От дома си в село близо до Хелсингбори той вижда руските петролни танкери, които отиват към протока Йоресунд за доставки от терминала. Този фон често го замисля за противоречията между пазар, политика, дипломация, екология. “Фотографията на Олоф визуализира как функционира глобалният свят, или по-точно визуализира окървавеното лице на глобалния свят.”

Изложбата Poly е в галерия “Синтезис” до 26 септември. В галерията могат да бъдат намерени и фотокнигите на Олоф Ярлбро. На 17 септември от 18:30 ч. фотографът ще се срещне с публиката и ще разкаже за работата си и за серията Poly. Повече на @jarlbro_photography в Instagram и на jarlbro.com. 7

В И Ж ! Т ЕМА А ВТО Р – Б О РЯ Н А ПА Н ДО ВА

БОКЛУК Е ЧОВЕШКА ДУМА До кофите на “Панагюрище“ и “Дунав“ някой вече е ровил. Посуда, разни битови принадлежности и стари документи са се изсипали от кутии и разпрани найлонови пликове. Семеен албум лежи на земята, няколко снимки са се разпилели по асфалта. Непознати хора позират усмихнати. Някой е бил на море. Някой е духал свещички. Някой е прегърнал друг, когото може би вече го няма.

Чий е боклукът и кой притежава миналото? Разговаряме с майсторите на фотографското събирачество за чуждите снимки, семейните тайни и странния път на изхвърленото към изкуството

“Мили Зорница и Огняне! (имената са променени) Радостта ми беше с опако и лице, когато получих писмото Ви (ти)! На икономически език казано – с две стойности: едната – моралната, неизмерима, без цена и втората – материалната, измерима.“ (откъс от намерено писмо)

След малко камионът за смет ще превърне всичко това в отпадък. Освен ако някой не се присегне. Кофите за боклук са пълни с произведения. Просто още никой не ги е нарекъл така.

Боклук в природата няма То е човешка дума, даже жест. Няма птица, която да произвежда боклук. Няма лисица, която да изхвърли снимките на баба си. Няма дърво, което да сметне, че гората му е икономически неизгодна. Дори смъртта не произвежда боклук, а почва. “Боклук“ е присъда. Дума с удивително навирен нос, която описва не нещото, а отношението към него. Нещото става боклук, когато някой реши, че повече не си струва да бъде пазено. Собствено предметът не се променя, ако го занесеш до контейнера, променя се само решението на този, който го носи. На следващия ден друг може да го отнесе в музей, но предметът и историята му са си същите.

Стари снимки, любовни писма, домашни филми, негативи, дневници, рецепти, бележки, пощенски картички, счупени играчки, пожълтели документи. Цели човешки биографии, обявени за непотребни. Не е случайно, че точно такива обекти са особено привлекателни за художниците.

Кога намереното става изкуство Ready-made и objet trouvé са двете големи революции на намерения предмет, които навлизат в началото на XX век заедно с авангардите, за да разбишкат представата що е то произведение на изкуството. През 1917 г. Марсел Дюшан поставя легендарния писоар в изложбена зала и го нарича “Фонтан“. Дюшан не променя предмета и точно това гръмва бушона: Ако един писоар може да стане произведение на изкуството само защото е попаднал в друг контекст… Оттогава изкуството така и не успява да се възстанови напълно.

ВИ Ж! Т ЕМА

Писоарът отваря вратата, а през нея започват да влизат какви ли не изоставени неща. Включително снимките. Намерената фотография се оказва особено опасна разновидност на намерения предмет: влачи със себе си нечий живот, спомени, роднини, понякога и наследници.

подострено-финяшки стил: “Без нови снимки, докато не употребим всички стари!“

Французинът Тома Сован спасява стотици хиляди негативи от предприятие за рециклиране край Пекин. Те са били предназначени за химическо унищожаване заради среброто в емулсията, но вместо това се превръщат в Beijing Silvermine – вероятно най-големия (около 1 млн. снимки) архив на анонимния всекидневен живот в Китай между 1985 и 2005 г.

Френският колекционер Жан-Мари Дона пък подрежда внушителната си колекция от анонимни снимки по невероятни прилики – сватби, мустаци, коледни ужасии, близнаци, плувци, кучета, сенки. Непознати започват да си говорят, без някога да са се срещали.

Германецът Йоахим Шмид, който също като Сован е гостувал у нас, често е наричан бащата на намерената фотография. Спира да снима още през 80-те. Вместо това започва да събира чужди снимки, които организира в забавни концепции. През 1989 г. публикува кратък манифест в специфичния за него

Художествена програма и критика към света ни, който бълва образи по-бързо, отколкото успява да мига.

Дона се интересува особено от онова, което остава на заден план. Информацията за “една епоха, един контекст или едно общество“, която фотографът невинаги е забелязал или изобщо е имал намерение да покаже. “Фотографът отстъпва пред обекта си“, казва той. Така в образа изплуват неща, убягнали на първоначалното намерение, които понякога стават по-важни от самия обект на снимката.

У нас Тихомир Стоянов създава “Семейство Стоянови“ от снимки, намерени по битаци и антикварни магазини. Семейството никога не е съществувало, но снимките – да, и така през 2018 г. изложбата в галерия “Синтезис” постави темата за намерената фотография. Героите са въображаемо семейство, съчленено от визуалния архив на артиста. “Във фотографията винаги има някаква загадъчност, дори мога да кажа, че колкото повече остаряват, толкова по-мистериозни и тайнствени стават. Та в този ред на мисли май първо се заглеждам в това, което не виждам, опитвам се да видя невидимото”, казва ни той. Радостин Седевчев също рови там, където чуждите биографии са изгубили собствениците си. Събира снимки, писма, дневници, тетрадки, документи и предмети от битпазари и ги ползва като материал за нови произведения. Интересува го какво “носи” самият предмет. “Снимката сама по себе си има едно магично качество – тя хваща част от времето и след това носи това време напред. Аз предпочитам да събирам вече копирани фотографии, защото там се е появило “тяло“ на образа и по това тяло също често можем да открием интересни следи – надписи, прегъвания и т.н. Така както човешкото тяло носи белезите от натрупания живот, така и копираната фотография има своята телесност“, казва Седевчев. Скорошната му изложба “Нощта на времето” в ИСИ е поредно завръщане за него към темата за паметта и за това как се изменят физическият образ и споменът за него.

Какво е колекция? На пръв поглед това са множество предмети, събрани по определен признак. Но всяка частна колекция постепенно се превръща в портрет на своя събирач. Зад избора прозират погледът му, вкусът, любопитството, житейският опит, склонността да забелязва едни неща и да подминава други. Дори когато предметите нямат обща тема, общото между тях съществува – този, който ги е избрал. За Жан-Мари Дона отделната фотография често почти няма значение. ”Работата ми е организирана в серии и смисълът идва от

ВИ Ж! T EMA

натрупването. Когато двеста фотографии носят една и съща вибрация, това вече не е случайност”, казва той пред ВИЖ!. От повторението започват да изплуват епоха, начин на гледане, въображаем свят, дори състоянието на обществото. Личният архив неусетно се превръща в портрет на социума. И стигаме до неудобния въпрос: Когато намериш чужда снимка в кофата за боклук, какво всъщност си намерил – боклук или произведение? Коварна ситуация. Йоахим Шмид е брутално кратък: ”Нито едното. Нито другото. Виждам материал, който мога да използвам за произведение на изкуството. Или да не използвам.“

Щом е изхвърлено, значи вече не принадлежи на никого Интуицията бързо откликва, че щом нещо е на боклука, то е ничие. Законът обаче не мисли така. За разлика от писоара, снимките съдържат лична информация, тоест имат особени права. Физическата снимка и авторското право върху изображението на нея са различни неща. Можеш да придобиеш хартийката, но не притежаваш изображението. Авторските права възникват в момента, в който фотографията е създадена, и по правило остават при автора или неговите наследници десетилетия след смъртта му. Кофата за боклук не отменя това. Професор Марияна Лазарова е на мнение, че не всяка фотография следва да се ползва с авторско-правна закрила. “Трябва да има някакъв художествен елемент. Не говорим за естетическа стойност, говорим за творчество.“ Но кой и по какви критерии ще отсъди това? При писмата е даже по-трънливо. Освен за авторско право, става дума и за неприкосновеност. И за да е още по-усукано, конфликт има и по отношение на съдържанието. Доцент д-р Емил Лозев например, защитава мнението, че всяка кореспонденция е защитена като литературно произведение. Дори търговската.

Много негови колеги се разграничават от позицията му, заради формулировката в закона. Парадоксът е очевиден. Световните музеи са пълни с произведения, създадени от намерени обекти и архиви. Художниците работят с тях от десетилетия. Съществува цяла традиция на намерена и vernacular фотография (бел. ред. – обобщаващ термин за фотографията, създадена извън полето на изкуството, най-вече любителските снимки, документиращи всекидневния живот). Масивни колекции набират популярност и дефилират по изложби и фотокниги. На практика повечето артисти плуват в сивата зона. Работят с анонимни архиви и не претендират, че са автори на оригиналните снимки. Създават нов контекст, нови отношения между обектите, ново произведение. Това не означава автоматично, че старите права са изчезнали, те просто трудно могат да бъдат упражнени, когато авторът е неизвестен или неоткриваем. В европейското право съществува понятието ”осиротяло произведение“ (Директива 2012/28/ЕС) – чийто носител на права не може да бъде установен или открит, въпреки положените усилия. Директивата не дава общо разрешение на художника, купил за 2 лева чужда снимка от битака. Тя допуска, че има произведения без откриваем автор, но не ги обявява за свободни. А сега си представете, че дядо ви е изхвърлил семейния албум и един ден попадате на снимката на баба ви в изложба за намерена фотография. Как бихте реагирали? ”Благодаря, спасихте част от историята ни“ или ”Нямате право!“ Не всяко спасяване е благородство и не всяко присвояване е кражба. Зададох същия въпрос и на майсторите на фотографското събирачество, с които разговарях за този текст. Как биха се почувствали, ако някой направи със снимките на собственото им семейство това, което те правят с чуждите? Тихомир Стоянов изобщо не се колебае: ”Бих се зарадвал.“ За него семейните

фотографии са част от общото културно наследство и всеки албум може да се окаже парче от историята. Радостин Седевчев също, стига да му хареса какво са направили. В последните години той самият все по-често работи със семейния си фотографски архив. Жан-Мари Дона е решил въпроса още по-радикално. Преди повече от десет години разпръсва собствените си семейни фотографии сред архив от над 50 000 снимки. Днес само той и сестра му могат да разпознаят роднините си сред всички останали. “Ако след смъртта ми архивът ми стане обществено достъпен, всеки ще може да го използва. Надявам се все пак да попадне на хора, които ще се отнесат с внимание към неговата крехкост.” Йоахим Шмид пък е взел превантивни мерки, като е оставил бъдещите фотографски боклучари с празни ръце. “Ако имам парче торта, го изяждам, не го снимам.“ Малкото лични фотографии, които притежава, пази у дома си и се е

погрижил след смъртта му да не се озоват на битпазара. Радостин Седевчев тегли чертата на друго място. Казва, че неведнъж е премахвал имена или е заличавал самоличността на човек, когато показването ѝ би могло да засегне неговото достойнство или памет, дори когато за самото произведение би било по-добре всичко да остане така, както е намерено. “Границата е много тънка и винаги е плод на лична преценка.“ “От фотографии без контекст могат да се извлекат какви ли не значения“, предупреждава Дона. “Трябва обаче да внимаваме да не приписваме с лека ръка просто каквото ни хрумне.” Чуждата интимност лесно може да се превърне в зрелище. Може да бъде и материал, към който се подхожда с внимание към човека зад изображението. Универсален етичен кодекс за тази граница няма. Шмид го свежда до едно правило: “Никога да не се подигравам с хората на снимките или със самите им фотографии.”

В И Ж! T EMA

Понякога хората от снимките се връщат При Тихомир Стоянов това се случва след изложбата “Семейство Стоянови“ в галерия “Синтезис“ през 2017 г. В снимките се разпознават брат и сестра, вече възрастни. Той в София, тя – в Северна Америка. Детството им е останало на около 300 филма от Тутракан. Стоянов им изпраща всичко, което е сканирал от семейния архив. На Жан-Мари Дона му се случва в Арл: “Една жена разпозна себе си на студийна фотография, на която позира с братята и сестрите си. Говорихме дълго. Тя беше много развълнувана и разбира се, ѝ подарих отпечатък. Две години по-късно изложбата беше представена в Париж. Тогава пък брат ѝ се разпозна на фотографията.” Приятел на Седевчев разпознава дядо си в инсталация от 2021 г. “Дядото е на шест или седем години на снимката. Усещането е особено, защото това добавя съвсем друга посока на гледане и четене на работата.”

При Шмид нещата стават още по-забавни. Оплакванията рядко идват от хората, чиито снимки действително е използвал. По-често се възмущават онези, които се страхуват, че някой ден някой може да посегне на техните. “Всички бяха щастливи и горди – с едно-единствено изключение. Този човек е член на моето семейство.” Оказва се, че и анонимността понякога си намира личната карта. Намерената кореспонденция и фотография са юридически мутанти. Кръстоска между вещ, авторско произведение, лични данни, исторически документ и сигурно още няколко чудовища, за които не се сещам в момента. Законът не греши, когато разглежда един предмет в различните му роли, всяка от които попада под отделен правен режим. Той търси какво е позволено, но се затруднява да отсъди кога един художествен жест е почтен. Нито един предмет не знае, че е боклук. Това го решава някой. А ако друг се присегне, преди камионът да дойде…, това решение може да бъде преобърнато.

Снимките са от авторската книга на Боряна Пандова „Нар, кон, моите непознати и други къси съединения“, която включва колекцията ѝ от намерени обекти, писма и фотографии. Книгата предстои да излезе през 2027 г. като част от дългогодишната ѝ серия ”Обекти на невниманието”. 14

ВИ Ж! T EMA

Артистът, който превърна боклука в злато

АВТОР – Й ОР Д АН ТО ДО Р О В

ХА Шулт пред своята инсталация от 1000 фигури от рециклирани отпадъци “Trash People“ в Берлин през август 2016 г. Снимка: Isa Foltin / Getty Images

87-годишният легендарен съвременен артист ХА Шулт за експериментите си в публичното изкуство, съществуването отвъд традиционния пазар и защо изхвърленото отказва да изчезне

Наскоро жителите на Кьолн станаха свидетели на нещо историческо – премахването на един от най-известните символи на града през последните 35 години. Това е (беше) златиста скулптура на автомобил Ford Fiesta с крила, поставена на покрива на една от централните сгради. Тежащата четири

тона скулптура на германския концептуален художник ХА Шулт, наречена Flügelauto, е инсталирана през 1991 г. върху кулата “Цойгхаус“, но 35 години по-късно, на 13 август, трябваше да бъде премахната, след като инженери установиха пукнатини и структурни повреди в средновековната сграда от XV век.

В И Ж! T EMA

Скулптурата е транспортирана във фабриката на Ford в покрайнините на Кьолн, където ще бъде реставрирана. Тя е част от серията Fetisch Auto, създадена през 1989 г. С нея ХА Шулт превръща автомобила от най-желания обект на масовото потребление в следвоенна Европа в централна мишена на критиката си към консуматорското общество. Демонтирането на скулптурата Flügelauto несъмнено е любопитна новина. Тя ни дава повод да погледнем към странната и провокативна кариера на ХА Шулт – артистът, превърнал боклука в критика на модерното консуматорско общество, много преди понятия като „устойчивост“, “рециклиране“ и “екологична криза“ да станат част от речника на съвремието. “Швитерс, Раушенбърг и Арман използват боклука като материал, но единствено ХА Шулт успява да го превърне в свое послание“, пише в сп. artNEWS критичката Ким Левин през 2011 г. и отбелязва, че “публичните екстравагантности на ХА Шулт често са сравнявани с тези на Кристо“.

ВИЖ! разговаря с 87-годишния Шулт в дома му в Кьолн дни след демонтирането. Намираме го крайно недоволен от случилото се. По-рано тази година артистът изисква от Окръжния съд в Кьолн да наложи обезпечителна мярка, с която да се спре демонтирането на работата му. Шулт заявява, че мястото, на което е изложена тя, е част от цялостната артистична концепция. Съдът отхвърля този довод като несъстоятелен, защото преди това скулптурата е била на друго място. “Ако законът е против изкуството, то тогава работата ми трябва да бъде показана някъде другаде. След като в продължение на 35 години стоеше върху някогашния градски музей, скулптурата ми ще прекара следващите десетилетия, като посреща гостите на Кьолн от моста Дойц“, казва ХА Шулт и добавя в типичния за него саркастичен стил: “Да се надяваме, че фабриката на Ford няма да бъде закрита дотогава.“

От Situationen до Wirtschaftswunder ХА Шулт е роден като Ханс-Юрген Шулт през 1939 г. в градчето Пархим, провинция Мекленбург-Предна Померания. Той израства в руините на следвоенен и разделен Берлин. През 1958 г. постъпва в Дюселдорфската художествена академия в класа на легендарния художник абстракционист Карл Ото Гьоц. Там той осъзнава, че в средите на авангардните художници вече голямо влияние имат състудентите му Готхард Граубнер, Зигмар Полке и Герхард Рихтер и насочва погледа си другаде. Шулт казва, че по онова време традиционните живописни или скулптурни техники започват да му се струват все по-неадекватни. Зараждащият се свят на хепънингите и перформативното изкуство, и по-специално работата на артисти като Алан Капроу, Нам Джун Пайк и Волф Фостел, разкриват нови хоризонти пред него – той открива, че изкуството може да напусне студиата и галериите, и да заживее сред хората.

ХА Шулт през 1968 г. в галерия ekto, Мюнхен. Източник: HA Schult

В края на 60-те Шулт открива своя форма, която отговаря на артистичните му търсения. Той започва да организира т.нар. Situationen (от немски – “ситуации“), вдъхновени от хепънингите на движението Fluxus, като въвлича активно публиката. По същото

“LoveLetters Building (Централна поща на Oranienburger Strasse в Берлин), обвита с близо 100 000 любовни писма, събрани чрез Deutsche Post от ХА Шулт. Инсталацията е открита през 2001 г. Фотограф: Zöllner / Getty Images.

време се заражда и концепцията за т.нар. Sub Art – изкуство, създадено извън конвенционалния пазар и институции, с използването на евтини материали, както и на изхвърлени ежедневни предмети. Германия след войната навлиза в епохата на т.нар. Wirtschaftswunder – години на безпрецедентно консуматорство и просперитет, процеси, известни като Германското икономическо чудо. Един от страничните ефекти на високия стандарт на живот са повишените нива на замърсяване. И докато всички гледат на боклука като на нещо, от което трябва да се отърват, Шулт започва да вижда в него своебразен археологически материал, който може да бъде завещан на бъдещите поколения. “Много бързо ми стана ясно, че след години на недоимък и лишения по време на Втората световна война новородената консуматорска лудост ще доведе до появата на планини от боклук“, казва ХА Шулт. “И в този боклук аз още тогава открих темата на бъдещото си изкуство и превърнах изхвърления кен от “Кока-Кола“ в модерния аналог на римските керамични

фрагменти на утрешния ден. Наричам този подход “превантивна археология“. Фразата “превантивна археология“ описва артистичния подход на Шулт, доколкото той превръща боклука в артефакти на една цивилизация, заета със създаването на собствените си руини в реално време. Той си представя бъдещото човечество, което гледа назад към консуматорското общество през оставения боклук. Така много преди екологичното движение да използва боклука като политически и културен манифест, Шулт събира остатъците на консуматорското общество и ги изсипва пред публиката като нещо, върху което тя трябва да се замисли, нещо, от което да се отврати, а понякога дори да се възхити.

Изкуство от пет тона стари вестници През годините стратегията еволюира и става все по-впечатляваща. Това, което започва с малки инсталации от изхвърлени ежедневни обекти, постепенно достига монументални размери. Материалите се променят,

В И Ж! T EMA

мащабът се разраства, но основният въпрос остава същият: какво се случва, когато нещата, които изхвърляме, отказват да изчезнат? Този въпрос получава своеобразен отговор в ранните артистични акции на ХА Шулт. През 1969 г. той и негови съмишленици блокират автомобилния трафик на една от централните улици в мюнхенския квартал “Швабинг” с пет тона стари вестници. Артистичната акция Situation Schackstraße не е екологична кампания в съвременния смисъл на думата, а атака срещу конвенциите на изкуството и подредеността на всекидневния живот. Тя е проведена под надслова “Kunst so nötig wie Müllabfuhr“ (от немски – “Изкуство толкова необходимо, колкото и събирането на боклука“). Така боклукът се превръща едновременно в материал и послание в изкуството на ХА Шулт. Печатното слово като символ на силата на медиите е един от основните материали в работата му през годините.

През 1976 г. ХА Шулт засипва площад “Сан Марко” във Венеция с половин метър смачкани вестници. Източник: HA Schult

През 1976 г. той засипва площад “Сан Марко“ във Венеция с половинметров слой вестници. През 1983 г. ХА Шулт организира артистичната акция “NOW!“ в Ню Йорк, като покрива улица “Уошингтън“ с повече от 300 000 стари броя на вестник “Ню Йорк Таймс“. Той създава огромна “хартиена река“ в подножието на Световния търговски център, превръщайки боклука в критика на новините, потреблението и западния капитализъм. По същото време организира аналогичната акция Trash City, която е документирана от легендарния фотограф на “Магнум“ Томас Хьопкер. Така ХА Шулт постепенно се превръща в артист на масмедиите и масовия спектакъл, който разбира, че едно произведение може да пътува по света чрез вестниците и телевизията толкова ефективно, колкото и с помощта на музеите.

Артистът на масмедиите През 1996 г. ХА Шулт започва работа по вероятно най-известното си произведение, което синтезира голяма част от идеите му през годините – скулптурната композиция Trash People. Представена за първи път в градчето Ксантен същата година, работата се състои от хиляда човешки фигури в естествен ръст, направени от пресовани кенове, електронни отпадъци и други изхвърлени материали. Силата на композицията идва от нейната простота. Поотделно всяка фигура изглежда почти примитивна, но заедно те се превръщат във внушителен монумент. Формулировката е откровено брутална: “Произвеждаме боклук и в крайна сметка самите ние се превръщаме в боклук.“ След като създава скулптурите от Trash People, ХА Шулт започва да ги изпраща по целия свят и те са изложени на знакови локации като Червения площад в Москва (1999), финансовия и бизнес квартал “Ла Дефанс” в Париж (1999), върху Великата китайска стена (2001), пред египетските пирамиди в Гиза (2002), в Цермат, на фона на връх Матерхорн (2003), в градове като Рим (2007), Барселона (2007) и Вашингтон (2008). Изборът на тези места не е случаен – серията почти винаги е изложена на фона на паметници, които представляват постижения на човешката цивилизация. Какво е посланието, което Шулт се опитва да отправи с този жест?

Инсталацията “Trash People goes Berlin“. Площад „Шинкелплац“ в Берлин, 5 август 2016 г. Стотици фигури в човешки ръст, изработени от смачкани кенчета, електронни отпадъци и боклук от ХА Шулт като критика срещу прекомерното потребление. Фотограф: Isa Foltin/Getty Images

“Когато изсипя боклука на нашата епоха на тези исторически локации, възниква сблъсък, от който се поражда искра, а огънят, който тя запалва, е моето изкуство“, обяснява ентусиазирано ХА Шулт. “Огънят на изкуството в главите на хората освобождава фантазиите. Обръщането на ценностите, на мисленето в посока на кръговата икономика – всичко това още тогава, през 50-те години, сред всички художници и скулптори от Дюселдорфската художествена академия, вече беше моя цел.“ Днес работите на ХА Шулт са представени в колекциите на някои от найпрестижните музеи и институции за модерно и съвременно изкуство в света: Музеят “Соломон Р. Гугенхайм“ и Музеят за модерно изкуство (МОМА) в Ню Йорк, Националната художествена галерия във Вашингтон, галерия “Тейт“ в Лондон, Центърът “Помпиду“ в Париж и Държавният руски музей в Санкт Петербург. Той участва и в изложението documenta през 1972 и 1977 г.

След повече от пет десетилетия, в които създава изкуство, критикуващо потреблението и отпадъците, вярва ли ХА Шулт, че работата му действително е променила начина, по който хората гледат на боклука? Или изкуството просто се е научило да го превръща в поредната желана стока? “Вярвам, че и двете твърдения са верни“, казва ХА Шулт. “Ние, художниците, безспорно променихме екологично-политическото мислене на обществото. Години преди Римския клуб (бел. ред. – тръст за решаване на глобални проблеми, основан през 1968 г.) ние поставихме екологичния дисбаланс на нашата планета в полезрението на медиите. Но също така е вярно, че продуктите на нашето послание са се превърнали в стока на арт пазара. Преди време германският издател и доктор по история на изкуството Хуберт Бурда заяви по повод на моята инсталация Trash People: “Сред нас има артист, който превърна боклука в злато.“

В И Ж! Т ЕМА А ВТО Р –КАМ Е Л И Я В Е Л И Ч КО ВА

НЕВЕНА ЕКИМОВА И (НЕ)СМЕТНИТЕ БОГАТСТВА НА ОТХВЪРЛЕНИТЕ ВЕЩИ 20

На пръв поглед в ателието на Невена Екимова в Център “Кристо и Жан-Клод“ в Габрово цари “тотален хаос“, но както тя уточнява – в него тя се ориентира чудесно. “Обичам всичко да ми е пред очите, затова рядко подреждам.“ Наскоро, когато едвам успява да влезе през вратата, решава, че е време да прибере по етажерките поне последните нови попълнения, които хората ѝ подаряват – десетки чували и кашони, пълни с дрехи, китеници, възглавници и дунапрен. Този арсенал е и основното ѝ творческо гориво. “Харесва ми да се обграждам визуално с материали, защото са източник на идеи. Днес ми хрумна, че би било забавно да построя дунапренен дворец“. Връзката на Невена с намерените предмети е трайна, органична и дълбока – от години тя не спира да търси тънката нишка между изхвърленото и преоткритата му стойност. Независимо дали работи с намерени текстилни отпадъци, бракувани капачки за буркани, изоставени плюшени играчки или битови предмети, тя с лекота умее да превръща “боклука за едни в съкровище за други“. През последните месеци завършва обновяването на интерактивната детска зала “Град Градина“ в Музея на хумора и сатирата в Габрово – пространство, което всъщност тя създава през 2019 г. и инсталира нови игри, логически задачи и практически занимания. “На улица “Крайнокотешка“ например “спасяваме котета и храним едни космати чудовища с отпадъци“. Разговаряме с Невена малко преди да се отправи към Варна, където през септември ще бъде лектор, водещ на творческа работилница и участник в груповата изложба на международния фестивал Pictoplasma x Balkans.

Изчезващ вид ли е ръчният труд

Художничката за манталитета на “изобретателен бедняк“ и тактилната нишка между изхвърленото и преоткритото

“Най-сладкият сън”, част от груповата изложба “Мъгливо с малко дим” в галерия “Кредо Бонум” през 2023 г. В нея Невена Екимова създава скулптура, изработена от дарени прежди, и включва 12 кратки разказа "за вкъщи" на тема бабите и техния занаят. Фотограф: Галя Йотова

Според мен импулсът за ръчен труд е вграден в тялото ни. Ръцете неслучайно са еволюирали до сегашната си форма – идва им отвътре все да пипат, хващат, измайсторяват. Независимо от модите и идеологиите, това ще си остане фактор в обозримото бъдеще. Като гледаме как деца заучават фина моторика, например работа с ножица, можем лесно да разберем колко е фундаментална ролята на ръката в творчеството. А инстинктът към творчество е огледало на желанието за живот, така че и това няма изглед да изчезне скоро. Дали новото поколение ще научи занаятите на нашите баби или ще си използва противопоставените палци за да развие невиждани умения в игрите на екрана, зависи от това какво ние самите преценим, че е важно и интересно. Уча племенниците ми да рисуват и да правят фигурки от глина, но не съм им показвала как се плетат терлици на пет куки, понеже в момента

различават от тези на други художници, които не ползват отпадъци. За мен в пристрастието към определен материал има една неизбежност: това е дотолкова неразривна част от практиката ми, доколкото е и жизненоважна част от моята история. Ако не бях израснала в Габрово през 90-те например, нямаше да съм обградена от текстилни занаяти и отгледана с манталитет на изобретателен бедняк. Имам чудесен колега от Дания, израснал в пика на икономическия бум, който ползва само най-скъпите бои и платно. Поговорката “Всеки луд с номера си” важи и тук. Продукти сме на средата си и това създава чудесно многообразие. Щеше да ми е много тъпо да трябва да се бия с тълпи други артисти пред кофите за някой стар китеник.

Стойността на използваното, намереното и дареното

“Златната вода”, част от груповата изложба “Частица от река” в рамките на Националните есенни изложби в Стария град на Пловдив. 2025 г. Снимка: личен архив

повече ги влече футболът. Вярно е, че има нещо истински трагично в забравата (която е всъщност темата на инсталацията ми ”Най-сладкият сън”), особено в личен план. И наистина, времената се менят, но според мен ние не се меним чак пък толкова много... не съм особено притеснена за съдбата на ръчния труд, даже с нетърпение следя какви нови форми ще приеме.

Границата между отпадъка и ресурса Както в изкуството, така и във всяка друга сфера, няма как една идея да не е композит от сто други идеи и прехвърчащ наоколо цайтгайст, но това е по-скоро стъпване на раменете на миналото. И няма как да бъде иначе, и в този смисъл моите работи не се

За мен всичко, вече живяло някъде другаде, е с антикварна стойност. Дали успявам да я съхраня и да я направя осезаема без публиката да трябва да го види написано, зависи и не знам. Със скулптурите от капачки ефектът беше мигновен и разпознаването на материала – удовлетворяващо, съдейки по реакциите на зрителите. С текстила е по-трудно и често е нужна поне малко предистория, но там има един много силен тактилен канал за разпознаване на едно бих казала древно ниво, защото тъканта много се доближава до нашата собствена физиология. Дори материалът да остане нарочно анонимен, той неизбежно събужда асоциации, никога не е просто средство за постигане на целта, какъвто впрочем е случаят и с пространството около обекта, времето, мястото и т.н. Но като цяло, когато при досег с работата има директна реакция – физическа, интелектуална или емоционална, смятам, че съм постигнала нещо. Дали частици от историята на един обект могат да се телепортират в настоящето, остава мистерия. Това е вълнуващо и ме насърчава да продължавам да опитвам.

Обект, изваден от боклука, който неочаквано е преобърнал идеята Със сигурност имам много такива

истории, но в момента незнайно защо се сетих за Глигор – плюшения глиган, чиято кожа, в предизвикващо гадене състояние, извадих от бунището по време на снимките на епизод 6 от видеопоредицата “Сметни богатства” през 2021 г. – можете да я гледате в YouTube. Видях безформено парче китеник и за ужас на всички си го взех за вкъщи. Изпрах го и го напълних, и то се оказа стара плюшена играчка-глиганче от соца (а не мече, както очаквах). Това, което преобърна в мен тази случка, беше фино, но фундаментално. Колко пеперуди са размахали крилцата си, за да предизвикат невероятния сценарий, завършващ с Глигор и мен заедно? И в по-практичен план, ако такова чудо може да се намери на последната спирка на боклука, какви ли съкровища крият депата за отпадъци преди разделянето?

това болеше направо – да гледаш разхищение в действие.

”Зелената тема” като нов тип маркетинг, докато в реалността текстилният отпадък продължава да ни залива Не съм достатъчно информирана за глобалното положение и ще се позова на лични наблюдения. Текстилът е много и по начините на преизползването му се работи, защото е и потенциален ресурс. Организацията TexCycle, с която си партнирахме за изложбата в “Кредо Бонум” преди три години, е точно такъв тип начинание на предприемчиви хора. Ходих им на гости във Варна и разгледах

От нелегално хранене в шведски супермаркет до девет месеца без използване на пари В България не можем да си представим как някой би ял от боклука, тъй като контейнерите ни са отвратителни – каквито може би е логично да бъдат. В скандинавските страни, където прекарах близо десетилетие от живота си, дори отпадъците са елитни – чисти и често даже подредени. Още с пристигането местните ме информираха, че има хора, които ходят на супермаркета след работно време, и аз веднага тръгнах на нощни мисии. Понякога вместо дупка в оградата имаше дори отключени врати към помещения, съдържащи изцяло стоки с изтичащ срок и наранени плодове и зеленчуци. Дори на самите служители им беше неудобно да ги оставят да се развалят и тайничко ни отваряха. Този живот беше охолен, въпреки че отнемаше адски много време – до другия край на града с колело и ремарке на базата на слухове за потенциален улов в определен магазин, постоянно мъкнене, чистене, готвене. В един момент можех да храня целия си випуск с намереното. Предизвикателството беше по-скоро да не се лакомя и да не се тъпча само с канелени кифлички. Историята с тоновете банани, които намерих в Рейкявик, съм я разказвала сто пъти, но

Контейнер с банани в Рейкявик. Снимка: личен архив. По време на следването си в Швеция Невена се храни от оставеното от супермаркета, след което превръща този акт в пърформанс – дневник, документиращ девет месеца, в които не използва пари, а само намерени предмети и храна.

ВИ Ж! T EMA От самостоятелната изложба FANGIRL в галерия “Васка Емануилова“, 2025 г. FANGIRL вади на повърхността най-личния свят на Невена Екимова – тийнейджърските идеализации, маниите и неосъществените фантазии. Фотограф: Боряна Пандова.

машините, които превръщат текстила в суровина за всякакви изолации, вати и даже, ако не се лъжа, тухли? Разчитам на умните глави да измислят хитри решения в мащаб, а лично аз пазарувам секънд хенд – все пак съм върл хипстър и по всяко време трябва да ви връщам мислено в произволен ситком от “Ефир 2“.

Емоционалните отпадъци като пространство за споделяне Искрен съвет – за тежкия багаж не се колебайте да потърсите професионална помощ. Правенето на изкуство също помага, както и силното приятелство. Чувала съм, че воденето на дневник е полезно, аз съм имала много такива периоди на усилено емоционално писане. В младостта си пишех писма до най-добрия ми приятел, все едно животът

ми зависеше от това. Едно от неговите писма, написано на 42-метрова лента от касов апарат, беше част от изложбата FANGIRL в галерия “Васка Емануилова” по-рано тази година. Много хора решиха, че това е любовно писмо. Положението е далеч по-лошо – то беше някаква тотална обсесия. Подозирам, че тези години настървена кореспонденция са ме дефинирали по невъзвратим и не напълно понятен за самата мен начин, влияейки на всичко – вкуса ми към мода, музика, начин на изразяване и много вероятно, на мислене.

На Pictoplasma през септември Ще ви науча как се изработват бързи триизмерни чудеса от текстил по примера на кралиците от “Драг Рейс“, а именно: със замах, въображение и най-вече с гротескни количества горещ силикон.

Повече за работата на Невена Екимова ще откриете на nevenaekimova.com и @kakalelka в Instagram. 24

В И Ж! T EMA А ВТО Р – МА Я СТЕ Ф А Н О ВА Инсталацията Footprint, проект за биеналето в Паксос от 2022 г. Личен архив. Фотограф: Themis Boikos.

По следите на нашето отсъствие Гръцкият артист The Krank за временния характер на проектите си в публична среда и изкуството като начин да си кажем някои истини 25

В И Ж! Т ЕМА На тази и съседната страница: Временната лендарт инсталация The Hunt, разположена на 500 кв. м на остров Отони в Гърция. Снимки: Личен архив, The Krank, 2026.

Има нещо симптоматично в начина, по който изхвърляме. Това, което обявяваме за ненужно, понякога разкрива вътрешната ни архитектура много по-точно от онова, което грижливо пазим. Боклукът не е просто отпадък, а обект на културен прочит – материя, през която можем да изследваме собствената си склонност да забравяме, че отпечатъкът от тази забрава променя пейзажа завинаги. В началото установеният в Германия гръцки визуален артист The Krank се занимава с графити, но преместването от Атина в Берлин – два града с големи традиции в уличното изкуство – му дава нов идеен тласък. Преминава през типография, монохромна живопис и лендарт. “Вече не ставаше дума само за повърхността, върху която щях да създавам, но и за архитектурата, историята и идентичността на самото пространство”, разказва ни той. Намесите му често се появяват в изоставени

пространства или диви пейзажи, не търсят бърз ефект, а оставят пространство за интерпретация. В инсталацията от 2019 г. Traces той превръща 500 чувала за смет в изкуствено “море“ от отпадък, а във Footprint от 2022 г., проект за биеналето на о. Паксос. В 14-дневно мълчание той изкопава “белег” в земята – отпечатък от обувка, като оставя природата бавно да заличи създаденото. “Огромна човешка следа, която в крайна сметка изчезва, се превръща и в напомняне, че нашето собствено присъствие не е нито неутрално, нито вечно”, казва The Krank. В най-новата си работа, The Hunt, той отива още по-далеч – инсталацията е разположена на 500 кв. м. на остров Отони, най-западната точка на Гърция. Островът е смятан за географското съответствие на Огигия, вдъхновил “Одисея“ на Омир. На този бряг The Krank изобразява

праисторически ловци, които са насочили копия към петролна платформа, препратка към планираните добивни дейности в региона. Работата със захвърлено и боклука може да се разчете като начин да изрази протест, но и също така да попита докъде се простира отговорността за собствения ни отпечатък. Разговаряме с The Krank за начина, по който проектите му сближават изкуството и публичното пространство:

От Атина към Берлин От малък бях заобиколен от различни форми на творчество. Баща ми беше музикант, а майка ми – дизайнер, така че като дете или изучавах и свирех на музикални инструменти, или рисувах. Като тийнейджър открих графитите и творческият процес придоби друга цел за мен. Нуждата от общуване срещна публичното пространство. Учих изящни и приложни изкуства с фокус върху визуалната комуникация. По време на следването си започнах по-систематично да работя с фотографията, живописта и видеото. Вече гледах и по различен начин на локациите, които избирах за графити.

който бях виждал като дете в дома на баба ми, започна да се появява отново в картините ми чрез шарки и символи. Долу-горе по същото време черното се превърна в доминантен цвят в работата ми, а пространствата, които избирах, бяха предимно изоставени места. Оттогава насетне, преживяванията ми все повече започнаха да се трансформират в творби, а пространството и мястото – все повече в основен елемент от самата работа. Проектите добиха по-силно социално и политическо измерение. Искам една творба да може да промени, дори и временно, начина, по който някой възприема дадено пространство. Да предизвика емоция и да остане в паметта му.

От живите разговори към живите творби Индивидът е част от по-широка социална система – такава, която ни оформя, но в същото време е оформяна от нас. Изображение, разговор или лично преживяване могат да се превърнат в начална точка, понякога без дори да го осъзнавам в момента. Преживяното играе важна роля в практиката ми, а асоциациите

Преместването от Атина в Берлин през 2013 г. беше ключов момент. Житейският опит от миграцията и всичко, което дойде с нея на лично и психологическо ниво, създаде нужда от по-цялостен подход. Започнах да мисля за по-широката рамка, да търся отговор на въпроса защо въобще правя това. Решиx, че работите ми ще продължат да съществуват под името The Krank, но в центъра вече нямаше да бъде моето име, както се случваше при графитите. Щяха да бъдат моите мисли. Срещите с хора от различни кътчета на света в Берлин ме накараха да се замисля повече за собствения си произход и какво всъщност означава да си от точно определено място. Семейството ми има корени в Мала Азия, а бабите и дядовците ми са били бежанци, така че елементите от анадолската култура винаги са ми били близки. По-късно осъзнах, че текстилът,

В И Ж! T EMA

ме отвеждат или към процес на проучване, или остават някъде в паметта ми, докато се появят правилните условия, за да се превърнат в творба. Началната точка за най-новата ми работа, The Hunt (“Ловът“), беше разговор с местна жена, която живее до Йонийско море. Стана въпрос за сеизмичните проучвания за въглеводороди в морето и тя ми каза: “Когато започнаха сондажите, нощем се усещаха вибрациите; цялата ми къща се тресеше.“ Изречението остана в паметта ми, въпреки че тогава нямах представа дали или как може да се превърне в творба. Около десет месеца по-късно, чрез творческата резиденция Ionian Lab, се озовах на Отони – малък остров само на няколко километра от района, където се провеждат проучванията за находища на въглеводороди. The Hunt в крайна сметка се роди от тази среща между паметта, мястото и обстоятелствата.

Когато мястото и пейзажът оформят артиста Не гледам на материала и мащаба като на неща, които просто придават форма. Те са част от самия замисъл. Често избирам прости, разпознаваеми материали, защото те вече носят в себе си определена употреба, памет или символично значение. Физическият процес на създаване е също толкова важен. Когато работиш в реален мащаб и в рамките на конкретно място, ти не просто изпълняваш план. Пространството, теренът, условията и самите материали започват да влияят на решенията ти. В ателието оформяш творбата по-директно. В пейзажа много често творбата и мястото оформят и теб самия.

500 чувала за боклук като пейзаж В Traces (“Следи“) се опитах да превърна едно абстрактно число в реален, видим мащаб: 500 чувала за боклук – приблизително количеството отпадъци, произвеждани от едно домакинство за година. Когато изхвърлим нещо, то изчезва от зрителното ни поле, а с това губим и всяко усещане за количеството, което

произвеждаме. Събрани на едно място, чувалите започнаха да изглеждат като “море“ от отпадъци, изкуствен пейзаж и същевременно следа от начина, по който живеем, консумираме и изключваме от съзнанието си всичко, с което смятаме, че вече сме оставили зад себе си.

Човешката намеса и преходността Във Footprint (“Отпечатък“) преходността е част от силата на творбата. Нямах намерение да оставям постоянна следа в пейзажа, а да създам осезаемо човешко присъствие, което постепенно да ерозира и да изчезне. Така природата си връща пространството. Човешките намеси в околната среда често се стремят към продължителност и дълготрайност. Една ефимерна творба няма нужда да се състезава с това. Тя може да съществува за известно време, да активира дадено място и след това да се оттегли.

Между праисторическия ловец и петролната платформа При The Hunt Отони не функционираше като декор за мен, а като съществена част от самата творба. Място със силно усещане, че си на ръба, където пред теб има предимно море и хоризонт. На плажа Аспри Амос скалните образувания първоначално ме отведоха към визуален език, който напомня за праисторически скални рисунки. Оттам започнаха да се появяват фигурите на ловците, а постепенно до тях изникна и нефтената платформа до брега. Има съвсем директен повод за тези образи. Плажът гледа към района около терминала за добив на въглеводороди “Блок 2“. Творбата беше създадена на място, което е възможно да има подобно бъдеще, въпреки че индустриалната инфраструктура все още не се вижда. Така изображението беше създадено преди възможната трансформация на пейзажа, а не след като тя вече се е случила. Исках творбата да се превърне в повод да се погледне това място по различен начин: на първо място, през това странно съвместно съществуване на праисторически ловци и платформата, а след това да се обърнем към реалния

Инсталацията Traces от 2019 г. в Берлин. Снимки: Личен архив, The Krank.

хоризонт, който се открива. Така изображението ни среща с нещо, което все още не се вижда, но вече е започнало да влияе на това как се възприема мястото. Това междинно състояние – между настоящето и възможното бъдеще – лежи в основата на The Hunt.

функционира, преди изобщо да бъде обяснена.

За мен този проект не приключи с премахването му от плажа. Проблемът с добива надхвърля района на самия остров, носи своите ефекти към цялото Йонийско море, и отвъд, към Елинския ров, най-дълбоката подводна долина в Средиземно море.

В последния ден на The Hunt няколко посетители първоначално ме попитаха дали черният материал, с който са изобразени елементите, може да навреди на плажа. Но когато се преместихме заедно към скалите и погледнахме назад от по-голямо разстояние, разговорът се измести от материала на плажа към морето и икономическите интереси в района. Така на практика се доказа как творбата може да пренасочи фокуса от самата намеса към по-големия проблем.

Обяснението < Реакцията

Оптимистичен сценарий за бъдещето

В една изложба зрителят влиза, като знае предварително, че ще се срещне с изкуство. В публичното пространство това не е даденост. Някой може да попадне на творбата случайно, без никаква подготовка, и първата му реакция да бъде любопитство или дискомфорт. Или дори съвсем погрешно разчитане. Тази непосредственост е важна, защото показва дали творбата може да

Бих искал да видя един по-справедлив свят, с по-малко неравенства и повече наблягане върху качеството на живот, отколкото върху непрекъснатото потребление и растеж. Свят с повече уважение към хората, местата и околната среда, повече пространство за диалог и по-малка нужда да се мери всичко през икономическата му стойност. За мен това вече би било добро бъдеще.

Още за работата на The Krank – на @the.krank 29

ВАКХАНКИ В СУМРАКА НА РАЗУМА След световната си премиера на древната сцена в Епидавър и мащабно лятно турне из античните театри в Гърция най-дългоочакваното театрално събитие за годината най-накрая пристига и у нас. Международната копродукция “Вакханки“ (Народен театър “Иван Вазов“ и Национален театър на Северна Гърция) е под режисурата на Явор Гърдев (в съавторство с Йоанна Ремедиаки). Трагедията на Еврипид, разбира се, е най-добре да бъде гледана в автентичната атмосфера на античен театър (на 30 септември в Античния театър в Пловдив), но за всички, които няма да имат тази възможност, втората дата е на 9 октомври в Зала 1 на НДК. Спектакълът е брутален, визуално зашеметяващ сблъсък между строгия граждански ред и необуздания първичен хаос – съвременен прочит на непреходната тема за безсилието на обществото, неспособно да овладее вътрешните си бесове. В центъра на сюжета е завръщането на младия бог Дионис (Леонид Йовчев) в родния му град. Владетелят Пентей (Михаил Табакакис) сляпо оспорва божествения му произход и пренебрегва знаците на жреца Тирезий (Самуел Финци), за да задейства фатално срива на Аполоновия разум под натиска на Дионисиевата лудост. В спектакъла ще чуем мрачните рапсоди от световноизвестната британска група The Tiger Lillies (Мартин Жак, Ейдриън Стаут, Буди Бутеноп). Визията е дело на Никола Тороманов (сценография) и Мария Иления Дуладири (костюми), а хореографията – на Уршула Тержан. Спектакълът се играе на английски език с български и английски субтитри. Фотограф: Стефан Здравески

От филма “Виртуални приятелки”

30 СЕПТЕМВРИ И 9 ОКТОМВРИ I ПЛОВДИВ И СОФИЯ

ОТВАРЯЙ СИ ОЧИТЕ НА 7 На фона на глобалните геополитически трусове, технологичните кризи и потъпкването на човешките права Международният фестивал “София ДокуМентал“ открива своето седмо издание на 27 септември със силна селекция от документално кино, която поставя на фокус актуалните социални въпроси, архивното наследство, ролята на жените зад камерата и уязвимостта на съвременното общество. Българският конкурс тази година представя заглавия, работещи с архивната памет и социалната реалност. Сред тях са “Географията е съдба“ на Райна Тенева (портрет на Розовата долина между производството на оръжия и рози), “Времето вътре в нас“ на Красимир Андонов (който тръгва по следите на Тома Хитров, фотографа на Ботевата чета), “Между дни и нощи“ на Сесил Каню и Стефка Стефанова Николова (изследващ живота в сливенския квартал “Надежда“), “С любов и в гняв“ на Божина Панайотова (преплитащ архивни кадри и лични истории за женския протест пред Пентагона от 1980 г.), както и “Скъпа Мария“ на Светослав Драганов, посветен на обичаната актриса Мария Статулова. Международният конкурс за филм за човешки права извежда на преден план кризи като тези във “Вагнер: Армията на ада“ на Ричард Роули и “Да прегърнеш планината“ на Биляна Туторов и Петър Гломазич. В секцията за жени режисьорки ленти като “Виртуални приятелки“ на Барбора Халупова дисектират феномена OnlyFans, а “Възход на интелекта“ на Елена Андрейчева изследва военните симулации за овладяване на изкуствения интелект. Съпътстващата програма включва младежки работилници, дискусии и майсторски класове. 27 СЕПТЕМВРИ – 4 ОКТОМВРИ I СОФИЯ

В И Ж! A DVERTO RIAL Визуална идентичност на фестивала през 2026 г.: Ива Иванова (@ivaisdrawing)

ОБЪРНИ СЕ НА 180° ЗА ИНОВАТИВНО ИЗКУСТВО И МАЛКО SHUM 180° – Лаборатория за иновативно изкуство се завръща между 9 и 14 октомври с тринадесето издание, посветено на експерименталната музика, международния обмен и творческия риск. Фестивалът поставя във фокус срещата между утвърдени и изгряващи артисти и превръща самия творчески процес в част от преживяването. Предстоящото издание ще предложи и някои нови елементи в програмата на 180°. Тази година фестивалът започва с първото издание на 180° SHUM – нов формат, ориентиран към експерименталната музика, импровизацията и звуковото изкуство. В рамките на две вечери сцените на Club Mesmeric и Bobbina ще съберат артисти от различни сцени , сред които Дитмар Визнер (Ensemble Modern, Франкфурт), швейцарското дуо Оszilot, Serious Ensemble Zagreb и други международни музиканти. В работата им композиция, свободна импровизация, електроника и аудио-визуален пърформанс се срещат без ясни граници между жанровете. След SHUM фестивалът се връща към своя основен формат – лабораторията за иновативно изкуство, която е в основата на

180° още от създаването му. Тази година девет артисти от България, Хърватия и Швейцария ще работят в три международни интердисциплинарни екипа. Те ще изследват нови начини за сътрудничество, експериментиране и работа с творческия риск. Тук готовият резултат не е единствената цел на лабораторията – всяка вечер публиката ще може да надникне в процеса и да проследи как идеите се срещат, променят и постепенно намират своята форма в пространството за култура “Вход Б” (ул. “Бистрица“ 2). “Клуб на пътешественика” отново ще бъде фестивалният център на 180°, домакин на дискусии, уъркшопи и неформални срещи между артисти, публика и гости на фестивала. Тазгодишното издание се реализира в партньорство с Музикалното биенале в Загреб, като поставя началото на нова програма за обмен на артисти от България, Хърватия и Швейцария, които са в началото на кариерата си. 180° е част и от инициативата 3XPER1ENCE, която обединява независими фестивали за съвременно изкуство в София.

13-ТОТО ИЗДАНИЕ НА 180° Е МЕЖДУ 9 И 14 ОКТОМВРИ. ПОВЕЧЕ – НА 180-DEGREES.ORG Фестивалът се осъществява с подкрепата на Столична община – Календар на културните събития, програма „Култура“ и програма „Мобилност“, Про Хелвеция и EFFEA (European Festivals Fund for Emerging Artists).

ALL TOGETHER NOW На 19 септември, между 13 и 23 ч., Дондуковата градина в Пловдив отново ще се превърне в сцена на открито за второто издание на минифестивала за електронна музика All Together Now. Събитието, организирано съвместно с Община Пловдив – район “Централен“ и Фондация “Пловдив 2019“, е с вход свободен и развива концепцията за съживяване на емблематични градски пространства чрез съвременна клубна култура. Историята на проекта започва още през 2014 г. в artnewscafe. Замислен първоначално като бутикова парти поредица за празнични срещи между пловдивчани и приятели, All Together Now се вихреше на клубната сцена повече от десетилетие, преди да излезе на открито миналата година. В тазгодишното издание ще чуем сетовете на ключови фигури от местната и международната сцена. Зад пулта ще бъде sayulke – част от пловдивския аудио-визуален колектив Melformator, който вече 12 години е сред основните двигатели на алтернативната сцена в града, както и Elve – от проекта Elve&Fille и съоснователка на феминисткия колектив Die Tanzenden Kitzler. Към тях се присъединяват базираният в Германия мултидисциплинарен артист TECHNOBETON (основател на платформата Fondazione Technobeton), M.O.M.C и Fun Fukt, както и ветеранът на българската електронна сцена Robothko. Освен музикалната част Дондуковата градина ще има зони за релакс, барове с коктейли от Drink +, бира от KRAN, както и pop-up shops с мърч и авторски изделия от Nelepa, OP34, щанд на XRaydio и още локални брандове. Фотограф: Ивайло Данаилов

От филма “Силви Вартан. От любов”

19 СЕПТЕМВРИ I ДОНДУКОВА ГРАДИНА I ПЛОВДИВ

DOCКУМЕНТАЛНИ ПЛАСТОВЕ ИСТОРИЯ Между 17 и 22 септември Международният фестивал за историческо документално кино DOCK отново ще събере в Бургас кино, история, памет и съвременен поглед към миналото. Важен фокус в тазгодишното издание е съпътстващата програма “80 години от края на Третото българско царство“. В нея ще видим филми като “Фердинанд Български“ на Светослав Овчаров, “Един завет“ на Константин Чакъров, “Момчето, което беше цар“ на Андрей Паунов, “Царят гражданин“ на Любослав Атанасов и “Завръщането на царя“ на Лъчезар Аврамов. В състезателната си селекция DOCK прекрачва границите на националната памет, за да изправи зрителите пред ключови глобални сблъсъци на XX и XXI век. Програмата изследва параноята и авторитаризма през парадоксалната история за съветското безалкохолно в “Кока-колата на Сталин“ на Стефан Толц и тоталитарната война срещу авангарда в “Най-големият страх на Хитлер“ на Симона Риси. Силният политически фокус се допълва от разследващите документални трилъри “Саркози – Кадафи: Скандалът на всички скандали“ на Яник Кергоа, съдебната хроника за Холокоста “Процесът срещу Айхман“ на Елиът Левит и портрета на украинския лидер в “Зеленски“ на Ив Жолан и Лиза Вапне. В програмата не липсват и лични истории като българската алпинистка драма в “Жестокият път“ на Деян Барарев и “Ромен Гари: По-добре не би могло да се каже“ на Лилия Вюгина. Тази година DOCK въвежда и първата по рода си международна конкурсна програма за късометражни филми и Награда на публиката. Всички прожекции са със свободен вход. 17–22 СЕПТЕМВРИ I НХК И БИБЛИОТЕКА “ПЕЙО ЯВОРОВ” I БУРГАС

В И Ж! М Е ЖДУ РЕДО В ЕТ Е

МОЖЕ ЛИ КАФКА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В КОМИКС? МЕТАМОРФОЗА ВЪЗМОЖНА От над 100 години светът се опитва да разгадае енигмата, наречена Франц Кафка (1883–1924). Извън ежедневието си на застрахователен чиновник от Прага, той превръща своите най-дълбоки кошмари и екзистенциални несигурности в някои от най-важните постижения в световната литература. Цялото съществуване на писателя се оказва самотно странстване из лабиринтите на ума и една болезнена отчужденост от общоприетата реалност. “КАФКА” – комиксът разказва за детството на писателя: смазващата сянка на тираничния му баща, крехкото му здраве, поредицата от мъчителни, неосъществени връзки с жените. Книгата успява да улови онази тънка граница, в която неврозите и параноята на писателя се превръщат в класики като “Метаморфозата”, “Процесът”, “Замъкът” и други негови произведения.

С “КАФКА” авторът Дейвид Зейн Майроуиц съживява духа на писателя по неповторим начин. Майроуиц изгражда дълбок биографичен разказ, а легендарният илюстратор Робърт Кръм го допълва с неподражаемия си визуален стил. Кръм не се ограничава просто до илюстриране на биографичните детайли около живота на Кафка – той претворява героите и сюжетите на самите литературни шедьоври в живи, последователни комиксови адаптации. Така той успява да извади на повърхността и емблематичния черен хумор на писателя. Преводач на българското издание е Владимир Полеганов, който вече има опит с творба от подобен профил – наградения с “Пулицър” комикс “Маус” на Арт Спигелман.

“КАФКА” е в книжарниците от издателство “Нике”. Ще я откриете още и в One Book Bookstore на ул. “Върбица” 8 в София и на www.izdatelstvonike.com. Представянето на комикса, в което ще участва и преводачът Владимир Полеганов, е на 28 септември в ТАМ, Велико Търново.

В И Ж! ADEVRTO RIAL Lea Rasovszky. Anarchist Under Moonlight

Srdja Dragovic. The Fair

ГЕРОИТЕ В КУХНЯТА НА PICTOPLASMA Вземете щипка вдъхновение, осем визуални артисти от Балканите, няколко лъжици хумор и коктейл от лекции, изложби и творчески работилници. После смесете всичко с морски бриз и оставете въображението да заври. Новото издание на фестивала за дизайн на персонажи Pictoplasma x Balkans ще покаже какво се случва, когато героите, родени от фантазията на творците, застанат зад кухненския плот и неочаквано осъзнаят, че тяхната собствена съдба е да бъдат изядени. Между 17 и 20 септември за трета поредна година събитието ще превърне Варна в място за среща на визуалните езици от региона. Водещ акцент в тазгодишната програма е международната изложба “Characters Cooking and Eating“, която се открива на 17 септември в ReBonkers. Замислена в две

направления (принт и видео), тя изследва ежедневните ритуали около храната и формите на общуване, възникващи чрез приготвянето, споделянето и храненето. В нея ще видим селектирани творби на 77 автори от 32 държави, които изследват как героите съхраняват, обменят или трансформират рецепти, как изглеждат техните маси и какво разкриват кулинарните им навици. Изложбата включва и скулпторите на няколко български артисти по темата, както и прожекции от международни фестивали като варненския WFAF, Thessaloniki Animation Festival (TAF) и Zagreb Animation Week. Третото издание на Pictoplasma x Balkans събира и осем балкански артисти с широк спектър от художествени практики, които влизат в ролята на лектори, водещи на творчески работилниците и участници в

груповата експозиция. Сред тях е полската художничка Гошя Херба, която си колаборира с издания като The New York Times, The New Yorker и Penguin Random House. От Хърватия ще пристигне Клара Русан – Klarxy, работеща на границата между анимацията, илюстрацията и графичния роман. Българската сцена ще бъде представена от Невена Екимова, чиято практика обединява илюстрация, мащабни пространствени инсталации и интерактивни проекти. Сред участниците в груповата изложба е и сръбският артист Стефко Янговски със своите характерни фантастични персонажи, които превръщат делничните ситуации в необичайни визуални светове. Ще видим още младия гръцки режисьор и аниматор Фокион Ксенос, получил популярност на десетки международни форуми, включително във фестивалната столица на анимацията Анси с авторския си филм Heatwave. Fokion Xenos. Heatwave

Румънската художничка Леа Расовски ще покаже как попкултурата и масовите образи могат да се превърнат в критични и иронични художествени коментари, а черногорският артист Сърджа Драгович ще демонстрира своята практика между илюстрацията, графичния дизайн и авторския плакат. Международната селекция се допълва и от словенската авторка Саня Стикович, чиято работа съчетава илюстрация, текстил и обект. От 17 до 20 септември Pictoplasma x Balkans кани всички любители на съвременното визуално изкуство да дегустират това необикновено меню. Програмата от изложби, лекции, творчески работилници, дискусии, прожекции, дизайн базар и събития на открито ще преобрази някои от емблематичните пространства във Варна – ReBonkers, квартал Таляна, “Банката 1925“, The Bookstore, улица “Дръзки“ и двора на Археологическия музей. Klara Rusan – Klarxy. Zdravlje

Pictoplasma x Balkans е от 17 до 20 септември в “Банката 1925“, Археологически музей, улица “Дръзки“, The Bookstore, квартал Таляна и ReBonkers във Варна. Цялата програма можете да намерите на balkans.pictoplasma.com и @pictoplasma_balkans. Фестивалът се организира от сдружение “Стенд Арт”, с подкрепата на Pictoplasma и е реализиран с финансовата подкрепа на Министерството на културата и Фонд Култура на Община Варна.

ЕКИП

Боряна Пандова Йордан Тодоров Камелия Величкова Мая Стефанова Светослав Тодоров

Камелия Величкова

ВОДЕЩ РЕДАКТОР Светослав Тодоров

РЕДАКТОРИ

ФОТОГРАФИ

Мая Стефанова Зекие Емин

РЕДАКТОР И КОРЕКТОР Иван Димитров

ФОТОГРАФ Боряна Пандова

Боряна Пандова I стр. 21 Галя Йотова I стр. 20, 21 Ивайло Данаилов I стр. 32 Олоф Ярлбро I стр. 2-7 Стефан Здравески I стр. 30 Isa Foltin / Getty Images I стр. 15, 19 Themis Boikos I стр. 25 Zöllner / Getty Images I стр. 17

VIJMAG.BG I @VIJ.MAGAZINE

АВТОРИ В БРОЯ

ИЗДАТЕЛ

ДИЗАЙН

ВИЖ! Studio I studio.vijmag.bg

КОРИЦА

Боряна Пандова “б’Итака“

Камелия Величкова office@vijsofia.bg Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

borianapandova.com @b_pandova

Александра Недева Андреа Попйорданова Ангелина Александрова Ася Мункова Биляна Брайкова Благовест Йорданов Боря Шапшалова Весислава Желева Вероника Аристархова Владимир Драгоев Гергана Георгиева Гергана Рабаджийска Деметра Георгиева Даниел Томов Деница Димитрова Десислава Стоянова Димо Господинов Ева Домарадска Еви Карагеоргу

Екатерина Ангелова Елица Иванова Жени Дечева Златина Димитрова Златомира Тодорова Ива Мечкунова Ина Добрева Йоана Гонгалова Йордан Жечев Калоян Колев Любомир Бабуров Любомир Попйорданов Мария Байчева Марина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова Мина Карабахчиева Михаил Иванов Николай Иванов

Павел Кунчев Петър Стоянов Рая Раева Роза Лермонтова Светина Уейгант Светла Дамянова Светлозара Христова Христо Христозов Цветан Цонев Ценко Христов Явор Димитров Аksel Tahir Ashira Morris Vangel Imreorov Аicha Zaralieva Elenko iniakick Mira Mars

“ВИЖ!” е независима печатна медия за изкуство и култура и се осъществява с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата Patreon. Ако харесвате работата ни, подкрепете списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА НА БРОЯ, РАЗШИРЕНИ И НОВИ МАТЕРИАЛИ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА VIJMAG.BG

ПАТРОНИ

“ВИЖ!“ БЛАГОДАРИ НА:

ПОДКРЕПЕТЕ НИ И СТАНЕТЕ ПАТРОН НА СПИСАНИЕТО С МАЛЪК МЕСЕЧЕН АБОНАМЕНТ

ࡌ͵ˊࢽʕʆ˗͵˗̧̘ ˗̘͵ʕ͙̘Ɍ͵˗̧̘Ɍ́ࢽџ́̒ࢽʹʕͧ͵˗ΤɌ́

ĚĞċĉĜĵĕƺĝĔ

ĚģĔĞĐƺęĉ

ƌƎƞƊƓƺƯƺƊƎƞƋƊ

ʆ̧ɺ΃̒ʕ̘͵Ɍ́ࣈɱʻ

‫࣊ގތ߷ݴ߯߰ߵݴ߬ގۦ‬

۩ࢽ߶‫࣊ݴߵࢽݴ߷ݴ߶ݾގ߳߭ތ‬

ۤ‫࣊߰ގތ߼ߵ߷ގݴ߶ࢽ߰ߵ߱߰߭ݾ‬

ۧ‫࣊߰ގތ߼ߵ߷ގݴ‬

ВИЖ! Vol. 159