Support your local magazine
За българските турци и културата им в България се знае малко. Медийният разказ е двойно
политизиран. От една страна, за нас се говори
покрай избори, а от друга – чрез травмата на т.нар. “Възродителен процес“, който се разглежда
като изолирано събитие, а не като кулминацията на дълги асимилационни политики.
От първия разказ нищо не излезе – българските турци са напълно обезверени в политическото си представителство. За втория не е късно, но вече рискува да създаде интелектуален вакуум около себе си и това със сигурност ще доведе до отблъскване.
Общото между двата разказа е, че поставят човека и неговата идентичност срещу таласъмщината на властта и с това отнемат правото му да говори, да се съпротивлява, да е част от света такъв, какъвто се е родил.
А от другата страна на тези две истории животът продължава, по таваните ни лежат прашни вестници на турски език, които вече никой не
печата; между кориците на учебници се крият
страници от забранени свещени книги; появява се някоя и друга снимка от смутни, но и от
красиви времена и въпреки че малко хора
помнят старите турски песни, под една или друга форма те продължават да се пеят, а в
ежедневието ни звучи музика, много музика и думите на бабите и дядовците ни, които говорят
един сладък, тлеещ във времето език, запазил себе си дори тогава, когато е било най-трудно.
Повече съдържание и разширени материали ще откриете на vijmag.bg
“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура.
Станете патрон на списанието с едократен или месечен абонамент.
Вашата подкрепа е важна за нас. Тя помага не само на развитието на медията, авторите, художниците и фотографите, но и на съществуването на качествена културна журналистика и независим печат в България.
Турският език
и Одрин, въпреки социалните мрежи, много малко хора в
говорят като хората от телевизията. Нито пишат на турски. Освен в социалните мрежи, но рядко по съществуващите граматически правила, защото такива всъщност няма. Или поне
не се задават нито в семействата, нито в
училище, нито изобилства литература или
печат на турски език в България.
Спомням си първия разговор, който
проведох в Турция. Опитах се да спазаря
таксито от летището в Коня до хотела.
Шофьорът ме изгледа странно, сякаш бях
пристигнала от друго време.
“Защо говориш като стара баба?“, попита
ме.
За да разбера защо звуча като стара баба,
поговорих с Азиз Таш, преводач от турски
и арабски, поет и писател, който добре
познава турския език както в България, така и в Турция. Ето какво казва той...
“За произхода поне на част от
турскоговорящото население в България, се твърди именно, че е от Коня. Реакцията
на местните хора, които са те чули как
говориш, потвърждава подобни тези за
произход на местните общности от
различни части на Анадола.
Другата причина, че въпреки младостта си
звучиш като стара баба, е, че през
по-голямата част на XX век, по чисто
политически причини, турският език в
България е бил изолиран от този в
Република Турция. И докато там са
протичали бурни реформи не само в
обществените, но и в езиковите порядки, тукашният турски е консервирал някогашния
била да подмени езика в печата, радиото и литературата и полека турските думи да бъдат заменени с български. Някои журналисти и писатели се съпротивляват на подобни промени, но въпреки това туркоезичната медийна среда в България започва да се променя.
“При разговор с пишещия на майчиния си
език писател Сабри Тата”, разказва Азиз, “един от бъдещите инициатори на ”Възродителния процес“ Георги Джагаров твърди, че ако авторите с турски произход в България искат да придобият световна известност в областта на
Назъм Хикмет е станал известен, защото е писал на руски. Когато турските училища, а след това един след друг и малкото на брой турски вестници и списания в
България биват закрити, авторите и читателите-турци са лишени от естествената среда за изучаване и развиване на майчиния си език и той
неминуемо преминава на режим оцеляване.”
Липсата на тенденции и на граматическо обновяване на езика водят до
консервирането му. Думи и конструкции, които в Турция отдавна са променени, следователно забравени, могат да бъдат чути тук. Последствията от това са ясни:
общуват със свои по-възрастни роднини и
по-рядко се случва да пътуват до Турция
или да гледат турски канали. Такива хора използват много архаични думи.”
Племенницата ми, която е на шест години, нарича турския език “бабешки”. Или език, на който говорят само възрастните хора. И
моите наблюдения са, че не само старото, но и младото поколение турци в
Делиормана говорят “бабешки”. Това може да се дължи на географското ни разположение и близостта ни до румънската, а не до турската граница.
Както и с трудовата миграция. Голяма част от родителите, израснали през 70-те и 80-те години, работят в чужбина, а за
децата им се грижат бабите и дядовците
им. Тези деца живеят в среда, в която се
говори няколко вида турски – този вкъщи
и този от социалните мрежи и турската телевизия. А в училище – на български.
Има ли специализирана граматика и какви са опитите на Министерство на
образованието и науката за създаването на билингвистични програми за изучаване на турски език? Азиз споделя:
“Когато през 1990-те стартира изучаването
на турски като майчин език в началните и
средните училища, броят на записалите се
ученици надхвърляше 100 000, а през
последните години числото им не
питаш за специализирана граматика! Има една “Турска граматика“
единствената по рода си…”
По мое време също имаше СИП “Майчин
който се показва, за да заколи и обеси някого. Понякога
учителката ни пред целия клас.
Освен в училище, ми беше срамно да съм туркиня и сред турците. Политическият
етноцентризъм в България, чиито гнили
плодове окапват върху цялото турско население в момента, владееше (и) Делиормана.
В училище ти вменяваха, че си жесток, а по политическите седянки: че не си истински турчин.
Никой обаче не направи така, че да се чувстваш част от този пъстър свят, в който си се родил, да състави общ разказ, който
познава добре историческите и
културните ни белези, защото такъв разказ съществува.
Като тийнейджър е трудно да разбереш
Учебник по турски език от 1954 г. / Христоматия за втори клас,
скрие Корана си вътре.
съпротива, която ме превърна в ням човек, изгубил майчиния си език.
И вероятно усещането за изгубеност ме кара да съм толкова мнителна с турския език
в България, сякаш настъпва неговият
естествен край такъв, какъвто съм свикнала
да го чувам.
За щастие, Азиз казва, че дори и да е така, нещата никога не могат да бъдат напълно загубени.
“Има поне дузина академични и
по-популярни издания, посветени на
различни местни варианти на турския, повечето от които съдържат и речници.
Въпреки че са съставени от нашенци, са
издадени (само) в Турция. Може би е добре
да спомена няколко такива издания: “Речник
на източнородопските говори“ (ориг. загл.
Doğu Rodop Türk Ağızlarının Sözlüğü),
Моллова (1927 – 2009); “Речник с
Deliorman Türk Ağzı Sözlüğü)
турския говор от Североизточна България“ (ориг. загл. Kuzeydoğu Bulgaristan Türk Ağızı Derleme Sözlüğü).
Може би ще се изненадаш да чуеш, че има фейсбук група, посветена на турските говори в Делиормана, Добруджа, Дунавската равнина и Герлово с над 6000 последователи. Достатъчно е да бръкнеш в базата данни с магистърски и докторски тези на турския “ВАК“ и ще наизлязат къртовски трудове, посветени на турските говори в Кърджалийско, Бургаско, Шуменско… Радващо е, че всички тези говори продължават
Непрестанно пеят. После измиват ръцете и нозете ѝ. Къносват ги. Имам усещането, че след всяка песен се изменя, става друга, сякаш вече не е моята леля.
След като приема новата си форма, леля ми се изправя и започва да танцува.
Нашарените ѝ китки се движат с божествена лекота, сякаш ей сега ще литне.
което всички жени танцуват и пеят. Някои надпявания между майка ми и баба ми траят с часове.
“Като касетофони, чиито копчета чакат да бъдат натиснати“, споделям с Бехрин, а тя се смее.
“Точно така е – отвръща, – независимо от това, че турската фолклорна музика отдавна не функционира в своя ритуален и битов контекст, все още
музикалнофолклорна култура на турците сунити в България. Тя е с класическо музикално образование и както сама
казва, в главата ѝ “са Моцарт и Бах“
По стечение на приятни обстоятелства
Бехрин започва да изследва фолклорна
музика и защитава докторска степен по
“Музикология, музикално и танцово
изкуство“ в Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН.
В своето изследване тя проследява разпада и анализира съвременните процеси на трансформация на
традиционната култура на турците в България.
“Когато започнах да изследвам турската музикалнофолклорна култура в България, не си давах сметка колко всъщност тя отсъства в съвременното битие на хората. По ред причини тази музика бе
престанала да функционира в
Мустафа Шабанов – Мъстъка.
традиционен контекст и аз трябваше
някак да реконструирам целия
календарен и семейно-празничен цикъл, за да мога да позиционирам намерените
песни според тяхната функция и
употреба. През XIX и XX век в
традиционната култура на турците в
България настъпват сериозни
изменения, които са общи за всички традиционни култури. Основни причини за това са обществено-политическите и икономическите условия, техническият напредък, понятийно-логическото мислене. Те променят начина на живот и повлияват средата, в която
функционират индивидът и общностите. Може да се каже, че при турците
традиционната култура е
функционирала в относително пълен вид
до края на 60-те години на XX век.
От съществено значение за промените е
създаването на читалищата, което
измества пространствата на
функциониране на традиционната
Плочи на Кадрие Лятифова, Улвие Ахмедова и Хафизе Бейсимова
култура. Към читалищата се създават фолклорни ансамбли, в които се
изпълнява традиционна фолклорна
музика. Това влияе върху начина на
изпълнение на песните, като в
интерпретацията им навлизат различни
обработки.“
Преди тези големи промени, в
традиционната култура на турците в
България изпълнението на музика било свързано най-вече с ритуалите, свързани
със сватбената обредност.
Жените пеели вечерта на къната и в
първия ден от сватбата, както и на ритуала
Мевлид, свързан с погребална и
поменална обредност. Мъжете
изпълнявали песни при вземането на даровете, подстригването на младоженеца или
Изпълнението на инструменти при жените било ограничено в рамките веселията, които се организирали на
къна.
През 50-те години, поради промяна в
политиките, се стимулира
културно-масовата дейност на турската
общност. Музикалният фолклор се
измества в читалищата. Към тях почти
във всяко населено място са създадени фолклорни състави. Основават се
специални курсове за ръководителите на народните състави. Традиционният
музикален репертоар се адаптира за сцена и впоследствие се обогатява с песни от други части на страната, както и с такива, навлезли покрай международния културен обмен с Азербайджан.
професионалните музикантиизпълнители. Солистите на тези театри,
както и изявени певци и
инструменталисти от различни населени места, записват своите песни в
”Балкантон”. Известни изпълнители по
това време са Кадрие Лятифова, Пакизе
Хасанова, Хафизе Бейсимова, Байсе
Чаушева, Осман Азизов, Джемил
Шабанов, Улвие Ахмедова, Хасан
Родоплу, Айфер Съдъкова, Васвие
Шабанова, Разие Фазлиева, Ахмед
Джумалиев, Бедри Низамов, Ахмед
Юсуфов и др. Аранжиментите от този
период са на диригента Тургут
Шиникаров, който основава състава “Три
саза, три гласа“/”Üç saz üç ses”.
Подемът на турската култура
продължава до 1968 г., когато между
Народна република България и Турция
се подписва поредното споразумение за
изселване, а България променя
политиката си към българските турци –
закриват се длъжности, отговорни за
турската култура и фестивали. Голяма част от турските ансамбли и самодейни
състави по места престават да
функционират.
Непоследователната държавна политика
към турците в България ескалира в опит
за насилствена етническа асимилация, което води до необратими последствия
за традиционната култура. Забраната за
говорене на турски език на обществени
места по време на т.нар. “Възродителен
процес“ ограничава много от семейните
празници в пространството на дома, така те губят общоселищния си
характер. Женското пеене почти
напълно изчезва в ритуалите.
След 89-а година, когато имената и правата на българските
не можах да открия, а
че ще има много неща. Аз съм свикнала с турската музика – баща ми свиреше на саз, майка ми
пееше. Но нищо такова не се случи.
Единствената музика, която се чуваше, беше по време на ритуалите Мевлид,
които се изпълняваха в погребална и
поменална обредност. Тогава издирих
няколко сборника с текстове на турски
песни, издадени 50-те и 60-те години на
XX век. Така успях да реконструирам
малко повече от 380 песни от с. Горна
Хубавка, които впоследствие нотирах и
анализирах в дисертционен труд.“
Често, когато баба ми и майка ми спрат
да се надпяват, замлъкват и митична тъга се спуска върху лицата им.
“Никой вече не помни старите песни“,
казва една от тях.
“И сватбите не са същите, нито къните“, добавя другата.
“Всяка песен с времето си“, затварям разговора, съзнавайки, че съм част от
последните свидетели на вековен
турски фолклор, чиито песни са на път
да бъдат напълно забравени.
Не напълно, разбира се, нищо не може да се забрави напълно, ако има поне един човек като Бехрин, който успява да запази песните на нашето минало.
Звукът на Истанбул
до радиото на DJ Yakuza, срещнах Мурат от Siya Siyabend, докато свиреше на улицата и после го слушах в тогавашния Babylon в кв. “Бейолу“ като гост в Wax Poetic на Илхан Ершахин. С Replikas пихме бира “Ефес”
оживена улица, и след това подлагах тези
дълги записи под гласа си, когато разказвах за Истанбул и музиката му по
радиото.
Годините се изтъркаляха. Без време си
отиде Мехмет Улу през 2013 г., един от
големите музикални просветители на
нашето време, приживе организатор на
легендарния “Акбанк Джаз“, до смъртта
му най-мащабният и добре куриран джаз фестивал на Балканите, продуцент на
множество съвременни турски музикални
артисти и групи от името на компанията си Pozitif и лейбъла Doublemoon.
По онова време вече сериозно се усещаше натискът на режима на Ердоган (помните протестите от Гези парк), а след
лятото на 2016 г. някак и на мен ми се
отщя да ходя, поне докато политически нещата не се променят. В един момент това не беше същата страна, в която през 2004 г. бях на концерт на Дживан Хаджо (“кюрдският Джон Ленън“, ако трябва да обясним) пред сигурно над 25 000 души в спортната арена “Абди Ипекчи“, вече също несъществуваща.
Не можем да мислим съвременната турска музика извън естествения (но
често подтискан отгоре) мултикултура-
лизъм на тези земи. Както и не можем да
разглеждаме турската музикална сцена –в това число и тъй модерния на Запад в
наши дни турски психеделик рок – като
явление, несвързано със социалните и
политически проблеми и времето. То е
като да свириш “афробийт“ технично, но
неубедително, защото си взел само
ритъма и орнаментиката, а не знаеш
нищо за средата, в която Фела Кути е
живял и създавал.
Музикантите, които избрах да ви
представя, имат различен творчески, жанров и биографичен профил, но са
Космополитът Илхан Ершахин
Илхан Ершахин е хем свой, хем гражданин на света – наполовина турчин, наполовина швед, отраснал в Стокхолм и живеещ в Ню Йорк от началото на 90-те. Саксофонист, продуцент, издател, откривател на нови имена и ниши, визионер, създател на общности, гуру.
Ершахин прави за света на джаза и за музикалната сцена в глобален план нещо много сходно с това, което направи Шабака Хътчингс (свирил у нас
Маркъс Милър, Сам Ривърс, Рой Харгроув
и други.
Сред множеството му групи на три
континента, основно в Ню Йорк, Истанбул,
Сао Пауло и Рио де Жанейро, в които през
годините срещаме като постоянни членове
или специални гости музиканти като Кени
Уолесен (барабанист на Electric Masada, Sex
Mob, Бил Фризел и Том Уейтс), Еди
Хендерсън, Джеси Мърфи (басист на Brazilian Girls), Ерик Трюфа, Нилс Петер Молвар, Ибрахим Маалуф, Греъм Хейнс, Арто Тунчбояджиян, Нора Джоунс, Бебел Жилберто, Мауро Рефоско, Дейвид Бърн, тази, която днес е най-силно фокусирана
върху турския градски саунд, е квартетът Ilhan Erşahin’s Istanbul Sessions (или само Istanbul Sesssions).
Другата му формация, която изследва турските корени със средствата на съвременния джаз, е Ilhan Erşahin's Wonderland (с участието на Хюсню
Шенлендириджи, кларинетиста на Taksim Trio). Албумът Istanbul (част от трилогия,
отново на три континента) на групата Wax
Poetic на Ершахин пък е моментна снимка
на алтернативната клубна и електро-джаз
сцена на града от средата на по-миналото
десетилетие. Добра отправна точка към
навлизането в материята и разбирането на
процесите на формирането на тази сцена в
ново и най-ново време.
Kim Ki O – Who is s/he anyway?
Синтпоп дуо, за което чухме за първи път
около 2008 г., когато първият им албум En а z iki, en fazla sekiz (“Най-малко две,
най-много осем“) от 2007 г. беше
преиздаден от хърватския ъндърграунд
лейбъл Slušaj najglasnije. Името на групата
е въпрос, зададен на турски, а не корейско
име. В онези години, далеч преди появата
на She Past Away, това беше като че ли
първата турска група
идентичности.
В интервю за германското онлайн издание MYP Magazine, Берна признава, че не се чувства особено комфортно те двете да бъдат наричани непрекъснато “жени-артисти“, добавяйки: “само “артисти“ е напълно достатъчно“. По своя тих, но настойчив начин Kim Ki O застават срещу системата на патриархата, фокусират песните си върху проблемите на жените, транс хората и небинарните в консервативното общество, в което живеят. Част от “недвидимия ъндърграунд“, те имат и свободата да го правят, като засега остават извън полезрението на цензурата. През януари 2025 г. Kim Ki O се завърнаха на сцената със сингъла If They Come for You, вдъхновен от поезията на Фатима Асгар.
Ayyuka и бъдещето на турския
психеделик рок
И тук има елемент на тихо
първопроходничество, или поне на
едновременност. Ако за Илхан Ершахин
казахме, че е предшественик на Шабака, а за Кim Ki O, че се появяват години преди
She Past Away, за Ayyuka можем да твърдим (поне частично), че откриват звук, много
подобен на този на Khruangbin или малко
преди световната слава да споходи
последните.
Ayyuka са по-стара група – заедно са от 25 години, но Khruangbinо-звучащите им
пиеси са по-скоро от последното десетилетие. В началото са много повече в традицията на класическия турски
психеделик, пост-пънка и алтернативния рок, като през годините постигат идеалния синтез между
музикантите
Европа, отново следствие
промяната на средата, както може
предположим. Барабанистът Алиджан Тезер, който в миналото е бил част и от групата на Гайе су Акьол, е в Берлин, басистът Алтан
Себюктекин – в Стокхолм, а китаристът Йозгюр Йълмаз – в Муула, на турската ривиера. Те продължават да създават
музика заедно от разстояние, а понякога да правят и турнета. Последното такова, в края на май, мина и през София. Дали са се отдалечили
Фотограф: Сюлейман Акман, 1969 г. Източник:
Архивът помага и да се разберат събитията не като внезапно решение на разпадащия се строй, а като пикова част от съществуващите през десетилетията асимилационни политики, една “технология на злото”, както гласи
заглавието на документалния филм на
Татяна Ваксберг за същия период.
Съвсем не всичко започва с речта на
Тодор Живков на 29 май 1989 г., с която се
обявява масовото изселване и дошла след
мирните протести срещу преименуването с български имена, едно от малкото
демонстрации срещу режима в този
период.
Диалог и познание
“Този разговор не може да се води само от
едната страна – само от турците, или само от българите – ние трябва да говорим за
това заедно. Имаме жертви на този
процес, но също така в мое име, като
българка, е извършено едно престъпление
и в този смисъл, фотографиите ни правят
вторични свидетели, карат ни да поемем отговорност, да вземем позиция. Не можеш да кажеш “това не се е случило”. В архива
За осветляването на по-неизвестните случаи на изселване помага и скорошната изложба “Прогонването”, курирана
и
част
на фестивала “Фотофабрика”. По-рано това лято изложбата създаде задочен диалог между фотожурналистите Сюлейман Акман и
Бехич Гюналан, снимали прииждащите семейства през 1989 г., но в архивите на
Акман има и снимки от неизвестно
изселване от 1969 г.
Именно тези непознати на обществеността актове на прочистване и насилствена
българизация маркират ранния живот на
Зейнеп. Родена през 1958 г. в с. Корница до
Благоевград, тя е свидетелка на създаването на напрежение между българските турци и
процеса по преименуване през 1984-1985 г. Несъгласието ѝ с политиката на режима и участието в протести прекъсва
образованието ѝ в Шумен, а през 1982 г. баща ѝ умира при подозрителни
обстоятелства, за нея маскирани като “трудова злополука”. Впоследствие е
осъдена на две години затвор и изселване
2010 г. е ръководителка и
български език там.
Миналата година, в съавторство с Нурие
Муратова, тя публикува биографична книга за Мефкюре Моллова, родена у нас водеща тюркюложка, твърде възможно единствената водеща поетеса от турски
произход тогава у нас, екстрадирана през 1989 г. Зафер също така документира недоволството в родното си село през 80-те с книгата “50 години от Корнишките
протести“.
За Диана Иванова проектът е поредно
гмуркане към намирането на повече
детайли за комунистическия режим. Тя е
съавторка на книгите “Аз живях
социализма“ (2006), “Травми и чудеса.
Потрети от Северозападна България“ (2010), режисьорка е на документалния филм “Чуй“ (2014), който разказва историята на радио
“Свободна Европа”.
“Докато работих по филма “Чуй”, изслушах
много аудио архиви. Спомням си как се
впечатлих колко открито българските турци
говориха за положението си в обажданията
си до журналистите на радиото през 1989 г.
Казваха имената и адресите си, имаше
обаждания на хора от села близо до моя роден град Монтана и си дадох сметка как
аз нищо не знаех за цялото това вътрешно
интерниране на турците – в Западна
България, около моя град, в Белене. Идеята
е била, че ако бъдат преместени на места без други турци, те ще бъдат по-лесно
асимилирани.”
Първи
Преди пет години започва да се оформя
път по време на конференция в Грац в края на 2023 г. и тръгва онлайн през 2024 г., на 20-годишната от масовите преименувания. “Имаме дарени архиви, които тепърва ще се дигитализират.”
Засега те се фокусират върху периода на социализма и три по-неизвестни големи вълни на изселване в този период: през 1950-те, края на 1960-те и началото на 1970-те, и през 1984-1985 г. “Имаме идея и за фотокнига, която да проследи тези три вълни”, казва Диана Иванова. “Работим и с архива на Държавна сигурност, както и с Държавния архив, където има снимки на български фотографи от вълната през 1950-те, надяваме се и да работим с фотографа Джон Винг от “Магнум”, снимал през 1989 г. За мен остава много интересна личната история и скоро ще направим събитие, посветено на семейните архиви, които ни бяха предадени.”
През есента изложбата “Прогонването” ще пътува из страната, като първото ѝ
показване извън София ще бъде в Русе през октомври. През 2026 г. снимките на Сюлейман Акман и Бехич Гюналан ще бъдат представени в Майнц, Германия. Очаква се и печатно издание.
На живо
от
“онова време”
и сега са част от дареното съдържание на Визуалния архив на
асимилацията, инициатива на
журналистките Зейнеп Зафер и Диана
Иванова за поддържане на паметта около
репресивните събития, откриването на
нови следи около начина, по който
режимът е контролирал малцинствата у
нас и малкото документация, която
съществува около тези процеси.
“Разбрах за съществуването на тези
снимки едва преди няколко години”,
казва Зекие Емин, родена в Разград през
1995 г. и към днешен момент главна редакторка на Stroiinfo.com, част от
изследователите към фондация “Ново
архитектурно наследство “ (НАН) и не на
последно място, архитектка. В момента тя
е част от магистърската програма
“Културна антропология и културно
наследство“ в Софийския университет и
наскоро получи учредената на името на
проф. Ивайло Дичев стипендия за
антропологично изследване.
През зимната вечер на току-що
започналата 1985 г. Емин Емин е на 16, ученик в Русе, завърнал се в Брестовене за зимната ваканция. Той решава да
изпробва нощния режим на съветкия си
фотоапарат “Фед 5в” и тръгва по улиците,
където слуховете за преименуването се увеличават, въпреки че никой от
местните не вярва, че това може да се случи и в тяхното село. Емин снима
притеснените тълпи около кметството и
лятното кино, без да е напълно наясно
какво се случва, но знае, че сред хората, които са привикани
“Баща ми разказва събитията от това време някак небрежно, но си мисля, че подсъзнателно е знаел важността на това, което снима.” Въпреки страстта си към фотографията, баща ѝ никога не превръща това в по-сериозно занимание. Реализира се като строител, но поддържа изключително подреден фотоархив на сниманото през годините.
Говорим ли повече и говорим ли
истински
“Трудно ми е да преценя как и доколко говорим по тези теми днес – дали те остават заключени в един ето такъв кръг”, казва Зекие и с поглед обхожда централните улици на София, “дали се
говори достатъчно, за да има и влияние върху хората, които живеят на места около родния ми град или южната част на страната. Но трябва да се започне отнякъде и често проблемите започват да се изговарят от академичната среда. Опасявам се, че и темата е много експлоатирана и преупотребена на
политическо ниво.”
От дистанцията на столицата, много теми са някак по-удобни за открито
обсъждане – според нея изложба като скорошната “Прогонване”, част от
програмата на “Фотофабрика“ и
курирана от Диана Иванова и Зейнеп Зайфер, може да доведе до известна поляризация, ако бъде показана в
населено място, афектирано от събитията по време на тоталитаризма. “А може и да се окаже обратното – да помогне. Когато си пряко засегнат, накърнен, е различно. За мен е примерно по-лесно да
Фотокнига на графичния дизайнер Хасан Халилов. /
Байрямали, романът “Керван за гарвани” на Емине Садкъ, а част от снимките на
бащата на Зекие са поместени и във фотокнига на графичния дизайнер Хасан Халилов.
Има и още поколенчески специфики. На
по-глобално ниво, тя вижда и
безпрецендентен обмен на
турскоезична попкултура в ерата на социалните мрежи и TikTok. “Според мен
за първи път младежи от етноса се
чувстват истински свързани по начин,
който не е просто резултат от
миграционни вълни, например към
Германия или Холандия. Някои вече имат
една тройна идентичност между Турция, България и страната, в която са мигрирали. И ако трябва да се върнем
към темата,
Обикновено историите са за “онова време”, “при смяната на имената”, “през 1985-1989 г.”, среща се и една генерална поколенческа дуалност в разказите за времето, в което “свобода нямаше, но имаше ред”. В говоренето за “онова време” се срещат и спомени за турски филми по летните кина, плочи с фолклорна музика на “Балкантон” –
имало е културна подкрепа, която постепенно е пресъхнала.
“Качествените промени не са резултат от капсулация и праволинейни процеси. Не трябва да говорим изолирано за историческите събития, тоест ако припомняме нещо, то нека да е защото искаме да изградим контекст и така да разберем как се е стигнало до един процес, какво се е случило после, как е продължил животът. Това,
е музикалната трупа на село
Брестовене, част от която е и баба ѝ, Зекие Моллова, родом от Ловешко, една от първите акушерки от турски произход.
За Закие Емин интересна тема за
изследване са и културните и езиковите разлики между българските турци в
северната част на страната и тези в
южната. “Когато за първи път бях в
Родопите, ми направи впечатление колко
голяма роля имат природата и географията
в очертаването на тези различия –
например равнината на север ти дава
повече възможност за свързаност,
комуникация, образование, на юг
населените места остават по-отделени
едно от друго. На север се използват
много стари османски думи, на юг езикът е
по-повлиян от стандартния турски.
Понякога като не си сигурен за диалекта на близко село, превключва се на
изследвания за това.”
Сред бъдещите проекти на Зекие е и
изследване на модернистичната
архитектурата на град Лозница, родното
място на комунистичекия лидер Пенчо Кубадински, имал роля в репресиите на
българските турци, включително на
най-голямата вълна изселване през
1989 г., по време на т.нар. от строя “Възродителен процес”.
Казва, че архитектурата изключително много ѝ е помогнала да навлезе
по-дълбоко в историческите и
културологичните теми, да си подреди историята на ХХ век, а с нея и процесите в турската политика, “която реално не познавах в дълбочина допреди няколко години.
Емин. Част от рецептите, които документира, са обредните храни – например молачът и халвата са приготвяни на празника Арефе, денят преди Байряма). “Проектът се базира на антропологично проучване, което
AŞURE
СЪСТАВКИ:
• 2 ч.ч. жито
• 1 ч.ч. леблебия
• 5 ч.ч. захар
• 1 ч.ч. боб
• 15 ч.ч. вода
• половин ч.ч. ориз
• 1 ч.ч. стафиди
• 1 ч.ч. нарязани сушени кайсии
• 1 ч.ч. нарязани сушени сливи
• 1
• канела • зърна нар
Животът на турския режисьор Илкер
Савашкурт сякаш се случва между граници – и физически, и символични. И въпреки че
филмите му не сочат директно с пръст,
думите му често го правят. Когато говорим
с него за България, Турция, кино, субкултура, фестивали и дори стикери в
тоалетните, усещането е за човек, който се
опитва да остане верен на чувствителността си.
“Сега, когато прекарвам
на баща си в тогавашната Македония. Сега той не
просто я посещава, я сякаш вече почти я обитава. От участието си на “София филм фест“ с “Блокът на младоженците“ (Groom’s Block) през 2017 г. до осемте поредни
години като част от екипа на
Международния филмов фестивал в
Бургас, връзката му с България не е просто професионална. “Чувствам се у дома си“, казва. И добавя с усмивка: “На сватбата ми имаше една цяла
е режисьорката Джейлан Озгюн Озчелик,
която Савашкурт кани като жури на
десетото издание на фестивала в Бургас
тази година и която, оказва се, не е чувала
нищо нито за София, нито за Черноморието.
“Сякаш това е манталитет на турската
култура. Може би защото сме голяма страна,
а може би защото постоянно имаме
вътрешни проблеми и нямаме време и
желание да разберем другите.“
Разговор между две култури, който
не се случва
Макар че у нас често се чуват оплаквания за
липсата на държавна подкрепа за кино, турският режисьор дава една още по-тъмна перспектива. “В Турция държавата не дава
абсолютно нищо за кино. Човекът,
отговарящ за кино към Министерството на
културата, се занимава със ситкоми и се вълнува повече от телевизия. Начело на
държавния театър е актьор от неговите сериали.“ А когато го питам за фестивалите
като Истанбулския, който е сред
мащабните, казва, че канят големи имена като Гаспар Ное, но кинофорумът
Стикери,
“Виж!“, нито списание за музика или поезия. Имаме нула движения. Нямаме дори стикери по тоалетните на заведенията,
на
културата в Бакъркьой, Истанбул, основател на знаковата банда Asafated и приятел с
български корени, с когото Илкер свири в култовата турска група UCK Grind. “Онова,
времето на добрите. Вярвам, че това е
временно.“
Една граница винаги остава
Независимо колко пъти се опитва да си
тръгне от родината, Савашкурт винаги се
връща. В Турция. В себе си. В детството си.
“Не можеш да си напълно французин или
американец, защото мислиш като турчин.
Дори когато твориш. Детството ти е там.
Има една граница, един момент, в който
мислиш на собствения си език.“ Това, което
го привлича в България, е усещането за
малка, но възможна свобода. И за култура,
която все още диша.
Слоевете на Истанбул
“Истанбул стои върху три различни пласта.
Първо е езическото време, после идва
византийският и римският период, който
създава много плътен пласт, а върху него се
изгражда Османската империя и след това
Републиката. Когато слизаш надолу,
буквално слизаш 8–10 метра под земята, се
връщаш сякаш две–три хиляди години назад. И всичко още си стои – толкова е
стабилно, толкова добре построено.“
Савашкурт разказва за турския мегаполис
от опита си като част от екипа на
документалната поредица “Пластовете на
Истанбул“ (2022 – 2025), която в момента се
излъчва в Netflix.“Всеки епизод е посветен
на различна част от града – и на различен пласт. Първият сезон беше фокусиран върху
историческия център –“Султанахмет“ и
околностите. Но във втория сезон
разширихме хоризонта – отидохме в “Кадъкьой“ , “Юскюдар“ , стари части на “Сиркеджи“.“
Но
Турция обаче не ги харесват.“ Савашкурт разказва и за концерт в Истанбул, на който свирят Baba Zula и Altın Gün. “Baba Zula са истински. Знаят как да говорят с публиката, правят оригинална музика. Altın Gün бяха хедлайнери, но хората започнаха да си тръгват. Беше много показателно.“
Когато искаме да ни подскаже местата на Истанбул като вътрешен човек, дава за
пример гробището. “Един чужд пратеник от западноевропейско посолство отбелязва изненадан в записките си за Истанбул от османско време, че тукашните хора прекарват време в гробищата. Но не защото скърбят или са тъжни. Гробищата
OPEN BUZLUDZHA:
Илюстрация: Martina Paukova
PICTOPLASMA X BALKANS
анимации “Best of Pictoplasma“, Pecha Kucha презентации, пътуваща работилница от София до Варна, DJ парти и открит пазар за авторски дизайн
Археологическия музей (22 септември). Сред потвърдените артисти са Tochka (България), Megan Dominescu (Румъния), Odd Bleat (Гърция), Martina Paukova (Словакия), Hana Tintor (Хърватия), Linnch (Сърбия), Murat Palta (Турция) и DRASH (Северна Македония) – творци с разпознаваем
Pictoplasma
Photographic Center of Skopelos,
Най-новата творба на композитора Петър
Керкелов – “Изгубените песни на Сизиф“, ще има своята премиера на 12 септември в
емблематичната мелница в Балчик.
Широкомащабната композиция смело
преплита класическото с модерното, акустичното с електронното и звука с визуалните изкуства, за да ни отведе буквално “на ръба“ на музикалното
преживяване.
И няма как да е иначе, когато зад проекта стои силен екип от визионери. Музиката е дело на композитора Петър Керкелов, а
изпълнението е в ръцете на пианистката Венета Нейнска и виолончелиста Стефан Хаджиев – дуо, чието десетилетно
сътрудничество достига нов етап в изследването на взаимодействието между
акустичните инструменти, електронните звуци и театъра. В екипа се включват още
продуцентката и изкуствоведка Елисавета Станчева, както и Петко Танчев, познат с работата си по спектакъла “Коприна“ на
Драматичен театър Пловдив (отличен с “Икар“ през 2022 г.) и с аудиовизуалния
“Мелформатор“. За “Изгубените
“Произведението е пластика от звукови жестове, които се сливат с прожектираните очертания и цветови амалгами, разказвайки една история за падение и пречистване“, споделя Петър Керкелов. А организаторите допълват, че вдъхновението за творбата идва от няколко взаимосвързани източника: старогръцкия мит за Сизиф (така, както го вижда Камю), ролята на митологичния герой в реалния живот според Джозеф Кембъл и сюрреалистичната последователност на разказа по Джеймс Джойс.
Локацията също не е случайна. Разположена живописно на брега, под характерните бели скали на града, днес “Мелницата“ в Балчик е реставрирана в своя оригинален облик, а концертната зала под купола ѝ разполага с изключителна акустика. Въпреки че се
намира далеч от столицата, пространството все повече привлича като домакин значими културни събития и това го превръща във важен център за развитието на регионалната сцена. Със
Създаването на неща винаги ми е идвало естествено. Израснах в дом, който същевременно беше и ателието на майка ми – тя е независима художничка, така че
наоколо винаги имаше материали, нещо в
процес на създаване. Аз просто сядах
наблизо и правех своето – рисуване,
боядисване, сглобяване на разни малки
обекти… След училище обикновено се
прибирах и прекарвах часове със
скицниците си. Не ми се налагаше да
обяснявам – това беше начинът, по който
осмислях света, по който чувах себе си.
Пловдив – малък, жив и с пластове от
история и изкуство
Когато за първи път дойдох в Пловдив,
почти не познавах града – бях тук само за
кратко пътуване. Но нещо в него остана с
мен. От известно време обмислях да
напусна Истанбул, но никое място не ми
се беше сторило достатъчно “правилно”.
Пловдив ми се стори едновременно
малък и жив, достатъчно отворен, за да
побере и работа, и почивка. Скоро след
пристигането си намерих ателие в стара
сграда – някогашната Окръжна болница,
която днес е дом на над 20 артисти. Това
място ме накара да се почувствам
свързана, вдъхновена, по-уверена, че съм
на точното място. В същата сграда е и
нашата галерия – Galeriata, която се
превърна във важна част от практиката и
общността ми. Животът тук се подреди по
естествен и ненатрапчив начин.
Благодарна съм за хората и града, които направиха този нов етап от живота ми възможен и пълен със смисъл.
Бавното разцъфване
“Slow Bloom“ се породи
край Марица станаха важна част от процеса. Сезоните се сменяха, наблюдавах как пейзажът се променя, как растенията никнат, увяхват и се връщат отново. Първите работи бяха деликатни отпечатъци-шаблони на растения, които събирах край реката. После започнах да си задавам въпроса: какво ще стане, ако преувелича мащаба им – не само като размер, но и в обем, текстура?
Така стигнах до строителните материали, останали от ремонта на ателието ми. Започнах да смесвам, да експериментирам, да измислям “рецепти“ за всяка отделна работа. Опитвах се да не насилвам нищо, а да откликвам, оставяйки формите да ме водят. Някои работи се усещаха като цъфтеж навън, други – като свиване навътре. Именно тогава заглавието “Slow Bloom“ започна да ми звучи напълно намясто. То улови както настроението, така и ритъма на целия процес – нещо, което се случва бавно, търпеливо в своето собствено време.
Въпроси и отговори чрез изкуството
Може би, най-общо казано, се опитвам
да обърна внимание на красотата, която ни заобикаля. Колко лесно подминаваме
тихите чудеса на ежедневието, без дори да ги видим. А в крайна сметка вярвам, че всички сме дълбоко свързани – един
с друг, с природата, с всичко, което
съставя тази вселена.
Създаването за мен е начин да намирам утеха, да лекувам. Това е дълбоко личен процес, който ми помага да се чувствам повече “у дома“ вътре в себе си. А когато едно произведение е завършено, всичко, което мога да направя, е да се надявам, че ще донесе и на някой
присъстват в творбите ми като ясни
препратки, а по-скоро в решенията,
които вземам – в баланса, който търся
между структура и усещане. Не се
опитвам да представям култури или
идентичности чрез формата. По-скоро и
двете места са станали част от начина, по който се движа, по който слушам, по който създавам.
Влияния върху погледа
Истината е, че най-голямо влияние върху мен са оказали родителите ми. Израснах с майка си – Елван Алпай, което беше не само забавно, но и изключително
вдъхновяващо. Тя се движи в собствения си ритъм, изпълнена с честност, с голямо сърце. Самото ѝ присъствие ми показа
какво означава да живееш и да твориш с дълбок смисъл. Препоръчвам ви да
начина, по който се
съм безкрайно благодарна.
Част от културен диалог
Имах късмета да срещна тук прекрасни
приятели и колеги – и макар че най-често
общуваме на английски, съм истински
благодарна за тяхната доброта и
търпение. Навсякъде, където съм била в
България, съм се чувствала приета с
отворени обятия. А и все по-често
забелязвам колко много си приличат
културите ни. Това чувство на близост ми
влияе тихо – в начина, по който живея, по
който творя – дори и когато не го
осъзнавам.
Вълнения и тревоги
за артистичната сцена в Турция
Трябва да кажа, че от началото на 2024 г.
Mantıcısı, питие в Ziba
Gizli Bahçe.
Пътят напред
Пътят напред ми изглежда отворен и топъл. Искам да продължа посоката, която започнах със “Slow Bloom“, и да видя накъде ще ме отведе потокът. През октомври ще участвам в Sofia Art Fair
заедно с още деветима артисти от колектива “Ателиетата“. А с моя приятел отдавна мечтаем да направим съвместна изложба в Турция – може би тази година най-сетне ще се случи.
ИЗДАТЕЛ
Камелия Величкова
ВОДЕЩ РЕДАКТОР
Емине Садкъ
РЕДАКТОРИ
Мая Стефанова Светослав Тодоров
РЕДАКТОР И КОРЕКТОР Иван Димитров
ФОТОГРАФ Боряна Пандова
РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg
Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com
Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg
“ВИЖ!“
Александра Недева
Андреа Попйорданова
Ася Мункова
Биляна Брайкова
Богомил Шопов
Благовест Йорданов
Боря Шапшалова
Велислава Желева
Вероника Аристархова
Вероника Белчева
Владимир Драгоев
Гергана Георгиева
Гергана Рабаджийска
Деметра Георгиева
Даниел Томов
Деница Димитрова
